В ония летни подиробеди, когато Елизабет и докторът седяха в кабинета и разговаряха за своя живот, говореха и за живота на другите. Понякога докторът съчиняваше философски остроумия. После доволно и весело си хихикаше. Сегиз-тогиз, след мигове на мълчание, отронваше се някоя думичка или само загатване, ала те хвърляха странна светлина върху живота на говорещия, желанието прерастваше в копнеж, а някоя почти издъхнала мечта мигом се събуждаше за живот. Повечето от думите идеха от жената, тя ги изричаше, ала не гледаше в мъжа.
При всяко ново посещение при доктора жената на съдържателя на хотела говореше някак по-свободно и след час или два в негово присъствие тя се спускаше по стълбите и излизаше на Мейн Стрийт, чувствайки се освежена и заредена със сили срещу сивотата на своите дни. В походката й се появяваше едно почти моминско полюшване, ала щом се върнеше в малката си стаичка на стола до прозореца, щом се стъмнеше и слугинчето от столовата на хотела й качеше подноса с вечерята, тя я побутваше и я оставяше да изстине. Мислите й побягваха към моминството, към пламенния копнеж за авантюри, спомняше си ръцете на мъжете, които я бяха прегръщали навремето, когато можеше да си позволи приключения. Особено живо си спомняше един, който за кратко й бе изгора и в страстта си крещеше, повтаряйки й стотици пъти едни и същи думи: „О, скъпа! Скъпа моя! Обич моя!“ Тия думи, мислеше си тя, изразяваха нещо, дето толкова би желала да постигне в живота.
В стаичката си в мизерния стар хотел болната жена на съдържателя избухваше в ридания и скрила лице в ръцете си, се залюляваше напред-назад. Словата на едничкия й приятел, доктор Рийфи, кънтяха в ушите й:
— Любовта е като повей на вятъра, той погалва тревичките под дърветата в черна нощ — казваше той. — Не се опитвай да разбереш що е любовта. Тя е божествена случайност в живота. Ако се опитваш да си изясниш любовта, да си сигурна в нея, да живееш под дърветата, където полъхва нежният нощен ветрец, твърде скоро ще настъпи безкрайният жарък ден на разочарованието и по устните, горящи и разнежени от целувки, ще полепне песъчливият прахоляк от минаващите каруци.
Елизабет Уилард не помнеше майка си, бе на пет годинки, когато тя се помина. Младостта й мина по най-объркания начин, който може да си представи човек. Баща й бе от хората, дето не обичат много-много да ги безпокоят, ала хотелските дела не го оставяха на мира. А той през целия си живот бе болнав и такъв си отиде. Всяка заран ставаше с ведро настроение, ала към десет часа радостта от сърцето му се изцеждаше докрай. Я някой от гостите ще възроптае от цените в столовата, я някое от момичетата, дето оправят леглата, ще се омъжи и ще си замине — тогава той почваше да тропа с крака и да ругае. Нощем си лягаше с мисълта за щерка си — тя растеше сред неспираната превървица от хора в хотела — и го затискаше мъка. А когато девойката поотрасна и взе вечер да излиза с мъже, той все искаше да й говори, но опиташе ли — не излизаше нищо. Забравяше какво бе намислил да й каже, затова почваше да се вайка за собствените си грижи.
Елизабет — като девойка и млада жена — опита да бъде истинска авантюристка. На осемнайсет години животът я впримчи така, че тя загуби своята непорочност, но макар да имаше пет-шестина любовника, преди да се омъжи за Том Уилард, тя ни веднъж не се впусна в приключение, тласкана само от страстта. Като всички жени на тоя свят, тя мечтаеше за истински любим. Слепешката, но с жар, вечно диреше нещо, диреше някакво скрито чудо на живота. Красивото високо момиче с полюшващата се походка, което се разхождаше с мъже под дърветата, вечно пристъпваше с протегната напред ръка, търсейки да улови друга нечия ръка в тъмата. Сред пороя от думи, дето сипеха мъжете на нейните преживявания, тя се мъчеше да отбере думата, която би приела за себе си като истинска.
Елизабет се омъжи за Том Уилард, чиновник в хотела на баща й, защото когато й хрумна да се венчае, той й бе подръка и готов да се жени. Както повече млади момичета, известно време и тя вярваше, че женитбата преобразява живота. Дори да се прокрадваха съмнения за бъдещето на живота й с Том Уилард, тя ги отпъждаше настрана. Баща й бе болен, береше душа, а тя самата — разстроена от безсмисленото развитие на една любовна история, в която току-що се бе забъркала. Връстничките й от Уайнсбърг се изпожениха все за мъже, които тя открай време знаеше, бакали или млади фермери. Вечер се разхождаха с мъжете си по Мейн Стрийт и като се разминаваха, щастливо й се усмихваха. Тя взе да вярва, че самият факт на бракосъчетанието таи някакъв незнаен смисъл. Младите съпруги, с които бъбреше, отвръщаха тихо и срамливо: