— Все друго си е да имаш мъж до себе си — казваха те.
Вечерта преди сватбата младото объркано момиче разговаря с баща си. По-късно се чудеше дали часовете, прекарани насаме с болния старец, не я тласнаха към решението да се омъжи. Припомняйки й своя живот, бащата съветваше дъщеря си да внимава, да не се въвлича в друга подобна бъркотия. Той обиждаше Том Уилард, а това накара Елизабет да защити младия чиновник. Болният се разгорещи, опита да се измъкне от леглото. Тя не му позволи да се надигне и тогава старецът почна да се жалва:
— Цял живот нямам мира — проплака той. — Толкова се трудих, а хотелът нищо не ми донесе. Още дължа пари на банката. Като си отида, сама ще разбереш.
Гласът на болния старец стана напрегнат и тревожен. Нямаше сили да се изправи, затова протегна ръка и притегли главата на момичето до своята:
— Има изход — прошепна той. — Не се жени за Том Уилард, не се жени за никой от Уайнсбърг. В куфара ми, в една тенекиена кутия има осемстотин долара. Вземи ги и се махай! — После гласът на болния отново стана свадлив. — Трябва да ми обещаеш — настоя той. — Ако не обещаеш, че няма да се жениш, тогава дай ми дума, че на Том няма никога да кажеш за тия пари. Те са мои и щом ти ги давам, имам право на това условие. Скрий ги. Те ще изкупят провала ми като баща. А по някое време могат да се окажат врата, широко отворена врата пред тебе. Смъртта ще ме грабне всеки момент, обещай ми. Хайде!
Елизабет — изпита, съсипана, вече четиридесет и една годишна стара жена, седеше на стол до печката в кабинета на доктор Рийфи и гледаше в пода. На малко писалище до прозореца седеше докторът. Ръцете му си играеха с молива, който се търкаляше по писалището. Елизабет разказваше за живота си като омъжена. Ставаше хладна, забравяше мъжа си, говореше за него като за дървена играчка само за да подсили разказа си.
— И после се омъжих, но хич не ми провървя — рече тя с горчивина. — Щом като се венчахме, взех да се боя. Може би знаех много неща отпреди, може би много неща открих през първата нощ с него. Вече не си спомням.
Ама че глупачка излязох! Когато татко ми даваше ония пари и ме придумваше да се откажа от женитбата, не исках да го чуя. Вярвах на онова, дето ми говореха омъжените момичета, пък исках и аз да се венчая. Не че исках Том, исках да съм омъжена. Когато татко заспа, аз се наведох на прозореца и се размислих за живота, който водех. Не исках да бъда порочна жена. А в града се носеха какви ли не приказки за мен. Дори се побоях Том да не се изметне от решението си.
Гласът на жената се разтрепера от вълнение. Доктор Рийфи — без да си дава сметка какво става — я бе обикнал и сега потъна в странен блян. Стори му се, че докато говори, жената се преобразява, тялото й се подмладява, тя става свежа и стройна. И понеже не можеше да се отърси от тоя мираж, разсъдъкът му веднага му придаде професионален нюанс:
— Полезно нещо са тия приказки, и за тялото, и за душата й — промълви той.
Жената отвори дума за някаква случка, станала един подиробед, месец-два след сватбата. Заговори с по-твърд глас.
— Късно след пладне излязох да се разходя сама с каручката — казваше тя. — Имах си двуколка и малко сиво пони, което давах в конюшнята на Мойър. Том боядисваше стаите в хотела, слагаше нови тапети. Имаше нужда от пари и се чудех дали да му дам тия осемстотин долара, дето ми остави татко. Някак не можех да се реша. Не ми бе по сърце тоя човек. В ония дни ръцете и лицето му бяха оплескани с боя, целият миришеше на боя. Мъчеше се да постегне стария хотел, да го лъсне като нов.
Разчувстваната жена изопна гръб на стола и махна с ръка отривисто, по момичешки, припомняйки си самотното препускане в пролетния ден.
— Беше облачно, грозеше буря. От черните надвиснали облаци зеленината на дърветата и тревата така страшно изпъкваше, че очите ме заболяха. Карах миля или повече по Тръниън Пайк, после кривнах в един черен път. Малкото конче пъргаво катереше хълмовете и се спускаше надолу. Ставах неспокойна. Разни мисли почнаха да напират в главата ми, исках да се отърва от тях. Зашибах кончето. Черните облаци се снишиха, закапа дъжд. Исках да литна с шеметна бързина, да препускам напред, да не спирам. Исках да се отърва от града, да се отърва от дрехите си, от венчилото си, от тялото си, от всичко. Едва не уморих кончето, така го карах да препуска и когато то съвсем остана без сили, скокнах от каручката и хукнах в мрачината, додето паднах и се нараних. Исках да избягам от всичко, ала в същото време исках да бягам към нещо. Разбираш ли, драги, какво ми е било?