Елизабет скокна от стола и заснова из кабинета. Тя крачеше, а доктор Рийфи си мислеше, че не е виждал досега човек да стъпва така. Цялото й тяло се полюшваше в някакъв ритъм, който го опияняваше. Когато тя приближи и коленичи на пода до стола му, той я взе в прегръдките си и пламенно я зацелува.
— Плаках по целия път към къщи — рече тя, опитвайки да продължи разказа за своето лудешко препускане, но той не я слушаше.
— О, скъпа! Скъпа моя! Обич моя! — шептеше той, сякаш притискаше в прегръдките си не сломената четиридесет и една годишна жена, а хубава невинна девойка, откъснала се по някакво чудо от тялото на грохналата жена.
Доктор Рийф видя жената, която държа в прегръдките си, едва след нейната смърт. В оня летен следобед в кабинета, когато бе готов да й стане любовник, една гротескна, незначителна случка сложи край на любовното му увлечение. Както стояха силно притиснати един към друг, тежки стъпки затрополиха по стъпалата към кабинета. Двамата рипнаха уплашено и разтреперани се заслушаха. Тупурдията по стълбището бе вдигнал един от продавачите на текстилния магазин „Париж“. Стовари с гръмовен трясък една празна кутия върху камарата от боклуци и заслиза тежко надолу. Елизабет си тръгна почти незабавно. Онова, което се събуди в душата й, докато говореше на едничкия си приятел, тутакси замря. Бе лудо възбудена, възбуден бе и доктор Рийфи, и не искаше повече да говорят. Тръгна по улицата, а кръвта в жилите й още пееше, но щом зави от Мейн Стрийт и видя пред себе си светлините на „Ню Уилард Хаус“, тя изтръпна, коленете й се разтрепераха — имаше чувството, че всеки миг ще се свлече на земята. Последните месеци от живота си болната жена прекара, жаждайки за смъртта. Тръгна по пътя за отвъдното, търсеща, бленуваща. Смъртта за нея добиваше човешки образ, тя си я представяше ту като снажен чернокос юноша, завтекъл се по билото на хълма, ту като корав, сдържан мъж, белязан от бремето на живота. Протягаше тя ръка в мрачината на своята стая, измъкваше я изпод завивките и мислеше за смъртта като за живо същество, протегнало към нея своята ръка.
— Потърпи, любими — казваше тя. — Бъди все така млад, красив, ала потърпи!
Вечерта, когато болестта положи тежката си ръка върху нея и провали намерението й да каже на сина си Джордж за скритите осемстотин долара, тя се измъкна от постелята, пропълзя досред стаята, молейки смъртта за още час живот.
— Почакай, скъпи! Момчето! Момчето! Момчето! — просеше тя и се мъчеше с все сили да се отскубне от прегръдките на любимия, за когото тъй страстно бе жадувала.
Елизабет се помина в един мартенски ден, в годината, когато синът й Джордж навърши осемнайсет, ала момъкът все още нямаше ясна представа какво означава нейната смърт. На това само времето можеше да го научи. От месец насам я гледаше бледа, безмълвна и неподвижна в постелята, докато настъпи оня ден, когато докторът го спря в коридора и му рече няколко думи.
Младежът влезе в стаята си и затвори вратата. Усети някаква странна, непозната празнота в стомаха си. Седна за миг, заби очи в пода, после рипна и изфуча навън. Тръгна по перона на гарата, по улиците из центъра, мина край гимназията и почти непрестанно мислеше за своите си неща. Усещането за смъртта още не бе го завладяло, дори изпитваше нещо като досада, че майка му се помина тъкмо тоя ден. Бе получил току-що записчица от Хелън Уайт, дъщерята на тукашния банкер, в отговор на негова бележка.
— Тая вечер можехме да се срещнем, а сега ще трябва да отложим — ядно си мислеше той.
Елизабет издъхна в петък следобед в три часа. Сутринта бе дъждовна и студена, ала подиробед се показа слънце. Преди да склопи очи, тя лежа напълно скована цели шест дни — не можеше ни да продума, ни да помръдне, само мисълта и очите й бяха живи. Три от тия шест дни тя се бори, мислеше за момчето си, мъчеше се да издума нещо за бъдещето му, а в очите й се четеше толкова трогателна просба, че който я видя, години наред не можеше да заличи спомена за умирающата. Та дори Том Уилард, който все нещо роптаеше срещу жена си, забрави огорчението си, от очите му закапаха сълзи и потънаха в мустаците му. Мустаците му вече сивееха и той ги боядисваше. Боята разтваряше с някакво масло и когато отри с длан сълзите, запрели в мустаците, те се разнесоха като облак от мъгляви пръски. В скръбта си Том Уилард в лице бе заприличал на куче, скитало се дълго в лютия студ навън.
Джордж се прибра откъм Мейн Стрийт по тъмно в деня на майчината си смърт и след като влезе в спалнята си да се среши и изчетка дрехите си, мина по коридора и отиде в стаята, дето лежаха мощите й. Свещица гореше на тоалетната масичка до вратата и доктор Рийфи седеше на стол край леглото. Докторът се изправи и понечи да си тръгне. Протегна ръка, сякаш да поздрави младежа, после си я прибра непохватно. Въздухът в стаята тегнеше от присъствието на двете смутени човешки души и мъжът побърза да си иде. Синът на покойната седна на стола и забоде очи в земята. Замисли се отново за свои неща и окончателно реши да промени живота си, да се махне от Уайнсбърг.