— Ще отида в някой голям град. Може да си намеря работа във вестник — рече си той, после мислите му се отплеснаха към момичето, с което трябваше да бъде тая вечер, и отново се подразни от този развой на събитията, дето попречи на срещата му.
В мъждиво осветената стая, където лежеше покойната, младият мъж се умисли. Умът му заигра с мисли за живота, както умът на майка му си бе играл с мисли за смъртта. Затвори очи и си представи как младите розови устни на Хелън Уайт се сливат с неговите. По тялото му премина тръпка, пръстите му се разтрепераха. И тогава му стана нещо. Момчето скокна на крака, изопна се вцепенено. Загледа тялото на покойницата под чаршафите, задави го срам от собствените му помисли и избухна в плач. После нова идея се роди в съзнанието му и той се огледа виновно наоколо, сякаш се боеше да не го наблюдават. Лудост обзе Джордж Уилард да повдигне чаршафа от тялото и зърне лицето на майка си. Тази мисъл се загнезди упорито в главата му. Взе да вярва, че не майка му, а друга някоя лежи на постелята пред него. Тази вероятност му се струваше тъй реална, че стана направо непоносима. Тялото под чаршафите бе източено и в смъртта изглеждаше младо и грациозно. За момчето, обладано от чудатия мираж, то бе неизречимо красиво. Чувството, че тялото пред него е живо, че всеки миг дивна хубавица ще се надигне от постелята и ще застане очи в очи с него, бе тъй завладяващо и всемогъщо, че сили не му стигаха да издържи на напрежението. Протегна ръка на няколко пъти. Веднъж досегна и попривдигна бялото платно, дето я покриваше, ала куражът го напусна и той, като доктор Рийфи, се обърна и излезе от стаята. В коридора пред вратата се олюля и разтрепера, та трябваше да се подпре с ръка в стената да не падне.
— Това не е моята майка. Моята майка не е там — прошепна си той и отново го разтърсиха страх и съмнения.
Когато леля Елизабет Суифт — която идваше да бди край мъртвата — се подаде от една съседна стая, той мушна ръка в нейната, зарида и заблъска глава, обезумял от скръб.
— Мама умря — изрече той и като забрави за жената до себе си, обърна глава и загледа вратата, откъдето току-що бе излязъл.
— О, скъпа! Скъпа моя! Обич моя! — на глас мълчеше момчето, тласкано от неведома сила.
А осемстотинте долара, които покойната толкова дълго бе крила и които трябваше да подпомогнат Джордж Уилард в големия град, лежаха в тенекиената кутия зад мазилката до крака на майчиния му креват. Елизабет ги бе скрила така седмица след сватбата си, като разкърти стената с пръчка. После повика един от работниците, дето по онова време мъжът й бе наел, и той замаза дупката.
— Изкъртих я с ръба на леглото — поясни тя на мъжа си, безсилна да се откаже от мечтата си за избавление, онова избавление, което все пак на два пъти постигна в живота си, и двата пъти в моментите, когато нейните любовници — Смъртта и доктор Рийфи — я държаха в обятията си.
Прозрение
Късният есенен ден преваляше и уайнсбъргският областен панаир бе привлякъл в града тълпи хора от близката околност. Денят беше ясен, а нощта падаше топла и приятна. По Тръниън Пайк, където шосето излизаше от чертите на града и се виеше сред ягодовите поля, сега посипани със суха кафеникава шума, минаващите каруци вдигаха облаци прахоляк. Дечурлигата, свити на топка, спяха върху сламата, постлана по дъното на каруците. Главиците им бяха пълни с прах, пръстчетата им — черни и лепкави. Валма прахоляк се търкаляха над полето и залязващото слънце ги запалваше в пъстри цветове.
Тълпи изпълваха дюкяните и тротоарите по главната улица на Уайнсбърг. Падна нощ, зацвилиха коне, продавачите в магазините се щураха като луди, деца се загубваха и сърцераздирателно ревяха — едно американско градче усърдно работеше над намерението да се забавлява.
Като си пробиваше път сред гъмжилото по Мейн Стрийт, младият Джордж Уилард се спотаи на стълбището, дето водеше за кабинета на доктор Рийфи, и се зазяпа в хората. Следеше с трескав поглед лицата, които пробягваха край светлините на магазините. Мисли нахлуваха в главата му, а той не искаше да мисли. Потропваше нетърпеливо с крака по дървените стъпала и зорко се оглеждаше.