В ушите на момичето този глас прозвуча високомерно и помпозно. Хелън стана и влезе вътре. Спря пред вратата за градината в задния двор и се заслуша. Чу гласа на майка си.
— Тук, в градчето, няма подходящ човек да отговаря на момиче с възпитанието на Хелън — рече тя.
Хелън припна по стъпалата към задния двор и изтича право в градината. Притаи се в тъмното, цялата разтреперана. Струваше й се, че светът е пълен с глупаци, които дрънкат безсмислени приказки. Горяща от нетърпение, тя мина през градинската порта, сви зад конюшнята на банкера и излезе в малка странична уличка.
— Джордж! Къде си, Джордж? — викаше тя, пламнала в неистова възбуда. Престана да тича, облегна се на едно дърво и взе налудничаво да се смее. Към нея по малката тъмна уличка крачеше Джордж Уилард и си мърмореше нещо.
— Направо влизам вътре. Влизам и сядам — ломотеше той, вървейки право срещу момичето. Спря и глупаво се опули насреща й.
— Хайде — рече той и я хвана за ръката. С наведени глави двамата закрачиха под дърветата на малката уличка. Сухи листа шумоляха под нозете им. Сега, след като я бе намерил, Джордж се зачуди какво да прави и какво да й каже.
В горния край на панаирната площадка в Уайнсбърг се мъдреше стара полупрогнила трибуна. Открай време не знаеше какво е боя и дъските се бяха изкривили и разместили. Панаирната площадка се падаше на върха на невисок рид, който почваше от долината на Уайн Крийк, и нощем от тая трибуна — далеч отвъд царевичните ниви — светлинките на малкия град изпъкваха на фона на небето.
Джордж и Хелън се изкачиха по рида до панаирната площадка, като минаха по пътеката край водоема на помпената станция. Онова чувство на самота и откъснатост, обхванало момъка сред блъсканицата по улиците на градчето, сега хем се разнесе, хем се усили от присъствието на Хелън. Неговото чувство сякаш се пренесе върху нея.
На млади години винаги две сили се борят в душите ни. Топлото, немислещо малко зверче се бори срещу нещо друго, което разсъждава и помни, и по-отколешното, по-мъдрото завладя Джордж Уилард в момента. Усетила настроението му, Хелън пристъпваше редом, преизпълнена с почитание. Стигнаха трибуната, покачиха се и седнаха на една от дългите пейки под навеса.
Има нещо незабравимо в това преживяване — да отидеш нощем в самия край на някое градче от Средния запад на панаирната площадка, дето току-що е отминал годишният областен панаир. Вълнението е тъй силно, че никога не може да се изличи от съзнанието ти. Наоколо от вси страни витаят призраци, ала не на мъртвите, а призраци на живи хора. През деня тук, на същото място, са се извървели потоци от хора, стекли се от града и околността. Фермери със своите жени и деца, обитателите на стотиците дървени къщурки — всички са били струпани между тия дъсчени тараби. Млади момичета са се кискали, брадати мъже са разтягали лакърдии. Площадката е била пълна, та преливала от живот. Тя се е гънела, пращяла е от живот, а сега, през нощта, целият живот се е отлял. Тишината е направо угнетителна. Човек се скрива безмълвно зад ствола на някое дърво и всичката склонност към размисъл, дето носи в себе си, се изостря. Той потръпва при мисълта за безсмислието на живота и в същото време, ако чувства хората от града като свои близки, така силно пламва от любов към живота, че сълзи набъбват в очите му.
В тъмнината под навеса на трибуната Джордж Уилард седеше до Хелън Уайт и остро усещаше собствената си нищожност върху фона на човешкото съществуване. След като излезе от града, където жужащите тълпи, забързани и улисани в безброй неща, така го дразнеха, раздразнението му премина. Близостта на Хелън освежи и ободри духа му. Като че нейната женска ръка му помогна да извърши точно пренагласа в механизма на своя живот. Замисли се с преклонение за хората от това градче, където бяха минали дните му. Към Хелън изпитваше същото преклонение. Искаше да я обича, да бъде обичан от нея, ала не му се щеше в тоя миг да го смути женствеността й. Улови ръката й в мрака, а когато тя се доближи, сложи ръка на рамото й. Изви се вятър, той потръпна. С все сили се мъчеше да задържи и да разбере обзелото го настроение. Там, на върха на хълма, две необичайно чувствителни човешки атомчета се притискаха силно едно до друго в нощната тъма и чакаха. Една и съща мисъл се врязваше в съзнанието на двамината: „Дойдох на това самотно място и тук намерих другия.“ Ето същността на онова, което изпитваха.
Изниза се шумният ден на късната уайнсбъргска есен и премина в дълга нощ. Чифликчийски коне подтичваха по опустелите междуселски пътища, теглейки своя товар от каталясали хора. Продавачите прибираха от тротоара изнесената стока и заключваха дюкяните си. Пред театъра се бе струпала навалица да гледа някакво представление, а по-надолу, по Мейн Стрийт, цигуларите с настроени вече инструмента се потяха и моряха, за да не спира полетът на младите нозе в танцувалния салон.