Хелън Уайт и Джордж Уилард седяха безмълвни в тъмното на трибуната. От време на време магията, която ги държеше, се разнасяше и те се мъчеха в дрезгавината на нощта да надзърнат един друг в очите си. Целуваха се, ала този порив не трая дълго. В горния край на панаирната площадка неколцина мъже се въртяха около конете, участвали следобеда в надбягванията. Бяха наклали огън и грееха котлета с вода. Мяркаха се само краката им, които шетаха насам-натам около огъня. Когато духна вятърът, огнените езици лудешки се разтанцуваха.
Джордж и Хелън се надигнаха и тръгнаха в тъмнината. Поеха по друга пътечка, край царевична нива, където царевицата стоеше неотрязана. Вятърът шумолеше сред сухите стебла. За миг, докато слизаха към града, магията се разсея. Когато стигнаха хребета до помпената станция, спряха край едно дърво и Джордж отново сложи ръце на раменете й. Тя го притисна жарко, после и двамата бързо се отдръпнаха от тоя порив. Престанаха да се целуват, пораздалечиха се. Взаимното уважение взе да нараства у тях. Двамата бяха смутени и за да се отърват от смущението, се хвърлиха в детински дивотии. Започнаха да се кикотят, да се дърпат и теглят един друг. После, някак пречистени и освободени от предишното настроение, те бяха не мъж и жена, не момче и момиче, а две възбудени малки зверчета.
Така заслизаха по билото. Играеха в тъмнината като две чудни млади създания в някакъв млад свят. Тичайки бързо напред, Хелън препъна Джордж и той падна. Започна да се гърчи и да охка. Превивайки се от смях, той се затъркаля по нанадолнището. Хелън се втурна подире му. Спря само за миг в тъмата. Няма начин да узнаем какви женски мисли са прекосили съзнанието й, ала когато стигна подножието на ската, приближи до момчето, хвана го под ръка и тръгна до него в достолепно мълчание. Някак си — а как, те сами не можаха да обяснят — от тази безмълвна вечер, в която постояха един до друг, и двамата получиха онова, от което се нуждаеха. Мъж или момче, жена или момиче, те бяха уловили за миг онова, което прави възможен зрелия живот на мъжа и жената в съвременния свят.
Отпътуване
Младият Джордж Уилард се надигна от леглото в четири сутринта. Беше април и новите листа на дърветата току-що разпукваха пъпки. По улиците на Уайнсбърг растат кленове, те имат крилати семенца. Задуха ли вятърът, почват да кръжат в лудешки вихрушки, изпълват въздуха, постилат килим под нозете.
Джордж слезе в канцеларията на хотела с кафява кожена чанта в ръка. Куфарът му бе стегнат за заминаване. Още от два часа лежеше буден, мислеше за предстоящото пътуване, чудеше се какво го очаква в края на това пътуване. Момчето, което спеше в канцеларията на хотела, лежеше на походното легло до вратата. Устата му бе отворена, то хъркаше гръмко. Джордж се промуши покрай походното легло и излезе на смълчаната, пуста главна улица. Изтокът розовееше от зората и дълги светлинни снопове се катереха по небето, където тук-таме все още блещукаха няколко звезди.
Отвъд последната къща по Тръниън Пайк в Уайнсбърг се ширеше необятен простор от равни поля. Тия поля принадлежат на фермери, които живеят в града и привечер се прибират по Тръниън Пайк в своите леки, поскърцващи каруци. По полята растат ягоди, малини и други дребни плодове. В късните подиробеди на знойното лято, когато пътят и полята са застлани с прахоляк, пепелива мараня тегне над просторната равна шир. Като погледнеш пред себе си, все едно виждаш море. Напролет, когато земята е зелена, впечатлението е съвсем различно. Тогава земята заприличва на обширна зелена билярдна маса, по която щъкат усърдно ситнички човешки насекоми.
В детските си години, а и по-късно — като млад момък, Джордж Уилард имаше навика да се разхожда по Тръниън Пайк. Зимните нощи го бяха сварвали сред откритите ширни простори, когато всичко е потънало в сняг и само луната наблюдава отгоре; идваше тук и в есента, когато свирят пронизващи ветрове, и в летния здрач, когато въздухът трепти от песните на насекомите. В това априлско утро Джордж искаше пак да отиде там, да се поразходи в тишината. Стигна до мястото, където пътят се гмурва край малкото поточе — на около две мили от града, — после се обърна и пое мълчаливо назад. Когато стигна главната улица, продавачите метяха тротоара пред магазинчетата.
— Хей, Джордж! Какво е настроението преди заминаването? — подвикваха те.