„Та той си има своите момчешки занимания — казваше си тя. — Дори може вече да излиза привечер с момичета.“
Елизабет Уилард се ужасяваше да не я видят гостите на хотела, който нявга принадлежеше на баща й и все още се водеше на нейно име в регистрите на областната община. Хотелът бе запуснат и губеше все повече клиентите си, запуснат като самата нея, мислеше си тя. Стаята й бе свряна в едно мрачно ъгълче и когато чувстваше, че има сили, тя драговолно шеташе, оправяше леглата, ала предпочиташе това да става, когато гостите са навън и уреждат сделки с градските търговци.
Майката коленичи на пода пред вратата на своя син и се ослуша за някакъв звук. Щом чу, че момчето вътре пристъпва и тихо приказва, усмивка грейна на устните й. Джордж Уилард имаше навика да си говори на глас, от което майка му винаги изпитваше странно удоволствие. Имаше чувството, че този негов навик укрепва тайната връзка помежду им. Хиляди пъти разсъждаваше тихомълком за това:
— Той налучква пътя си, мъчи се да намери себе си — шепнеше си тя. — Не е някой тъпак, само да бръщолеви и да се гизди. Има някакво скрито зрънце в него и то се мъчи да покълне. Същото зрънце, което позволих да задушат у мене.
В тъмния коридор болната жена се надигна, откъсна се от вратата и се затътри обратно към своята стая. Опасяваше се, че ще се отвори вратата и синът й ще я свари там. Когато се отдалечи на безопасно разстояние — тъкмо преди да свърне в другия коридор, — тя спря, хвана се с ръце и зачака, мъчейки се да преодолее пристъпа на слабост, който я връхлетя и я накара цяла да потрепери. Момчето бе в стаята си и това я правеше щастлива. През дългите самотни часове в постелята малките опасения, които й минаваха през ума, нарастваха в гиганти. Сега до едно се разсеяха.
— Като се прибера в стаята си, ще поспя! — с признателност отрони тя.
Ала на Елизабет Уилард не й бе съдено да се върне в леглото и да поспи. Докато стоеше в мрака и трепереше, вратата на сина й се отвори и оттам излезе баща му, Том Уилард. Сложил ръка на дръжката, той стоеше на светлината, която се сипеше отвътре, и говореше. Думите му накараха жената да побеснее.
Том Уилард имаше големи амбиции за сина си. Себе си той смяташе за преуспял в живота, макар че каквото бе захванал, нищо не бе завършил с успех. Дори още нещо — беше ли по-далеч от „Ню Уилард Хаус“ и не се ли боеше, че жена му ще го свари, той започваше да се перчи и да фантазира, че е един от най-изтъкнатите люде на градчето. Искаше синът му да успее. Той осигури на момчето работа във вестник „Уайнсбърг Ийгъл“. В момента с нотка на загриженост в гласа си той напътстваше момчето как да се държи:
— Слушай, Джордж, трябва да се посъживиш! — остро заговори той. — Уил Хендерсън вече три пъти ми обърна внимание по този въпрос. Казва, че се шляеш с часове, че не чуваш, когато тя се говори, държиш се като непохватно момиче. Какво те мъчи? — И Том Уилард добродушно се разсмя: — Е, знам, че ще се оправиш! — добави той. — Така рекох и на Уил. Нито си глупак, нито си някоя баба. Ти си синът на Том Уилард и ще се оправиш. Не се страхувам. Това, което ми казваш, изяснява нещата. Ако от вестникарството ти е влязла муха в главата да ставаш писател, добре. Само че и за тая работа се иска да се посъживиш, нали?
Том Уилард енергично премина по коридора и се спусна по стъпалата към своята канцелария. Жената в мрака го чу как се смее и бъбри с един от гостите, който се мъчеше да убие скучната вечер, дремейки в креслото пред канцеларията. Тя се върна отново до вратата на сина си. Като по чудо слабостта я бе напуснала и тя стъпваше решително. Хиляди мисли препускаха бясно в главата й. Долови изскърцването на стол, скрибуцането на перодръжка върху хартия, отново се извърна и пое по коридора към своята стая.
Съпругата на уайнсбъргския хотелиер, чийто личен живот бе пълен провал, стигна до непоколебимо решение. То бе резултат от дългите години на смирени и безплодни размишления.
— Сега вече — шепнеше си тя — ще действам. Нещо застрашава моя син и аз трябва да го предвардя.
Разговорът между Том Уилард и сина му, който бе протекъл доста спокойно и естествено, сякаш помежду им съществуваше разбиране, направо я влуди от гняв. Макар от години да ненавиждаше мъжа си, ненавистта й досега бе доста безлична. Просто той бе част от нещо друго, което тя мразеше. Но сега, заради няколкото думи пред вратата на сина й, той събра всичката й омраза. Тя стисна юмруци в мрачината на стаята и се огледа яростно наоколо. Приближи се до платнената торба, която висеше на пирон на стената, измъкна отвътре големи шивашки ножици и ги хвана като кама: