Това беше вярно. Но тук имаше и нещо като гордост: той никога не бе опитвал да влезе в голямата къща, макар да вярваше, че рече ли, Сътпен ще го пусне, ще го приеме. „На никоя черна муцуна няма да позволя да ми казва къде мога и къде не мога — рече си той. — Няма да допусна полковникът заради мене да гълчи негрите.“ Той и Сътпен бяха прекарали заедно не един следобед в онези редки недели, когато къщата се изпразваше. Може би той съзнаваше, че това е ставало само защото Сътпен не е имал какво друго да прави, тъй като беше човек, който едва понасяше и самия себе си. И все пак фактът си беше факт, че те двамата стояха по цял следобед в беседката с мускадиновата лоза — Сътпен в люлката, а Уаш, приклекнал до стълба, между тях ведро с вода от цистерната, а те надигат дамаджана и отпиват по глътка. В останалите дни от седмицата той виждаше изящната фигура на Сътпен — бяха на едни години, само с няколко дни разлика, макар че никой от двамата не се сещаше за това (може би защото Уаш имаше внучка, докато синът на Сътпен бе още ученик) — виждаше изящната му фигура върху изящната фигура на черния жребец да галопира из плантацията. В такъв миг сърцето му биваше спокойно и гордо. Струваше му се, че този свят, в който негрите, за които в библията бе казано, че са били създадени и прокълнати от бога да бъдат наказание и слуги на всички хора с бяла кожа, имат по-свестен подслон над главите и са по-добре облечени от него и семейството му, че този свят, в който навсякъде около себе си долавяше подигравателното ехо на черния присмех, е свят сън, измама, че всъщност истинският свят е този, в който галопира черният чистокръвен жребец и неговият самотен апотеоз; при това той си мислеше за онова място в библията, където се казва, че всички хора са създадени по подобие божие и че най-малкото в божиите очи всички имат един и същ лик; ето защо, сякаш говорейки на себе си, той си казваше: „Какъв чудесен и горд човек! Ако сам господ слезе на земята, ето как ще се постарае да изглежда!“
Сътпен се върна в 1865 на черния жребец. Изглеждаше десет години по-стар. Синът му бе убит на фронта през зимата, когато умря и жена му. С грамота за храброст, написано лично от генерал Лий, той се върна в една разорена плантация, където вече година дъщеря му бе преживявала отчасти покрай мизерната щедрост на човека, комуто преди петнайсет години той бе разрешил да живее в оная порутена рибарска колиба, чието съществуване бе вече забравил. Уаш го посрещна все същият, все тъй изпит и без възраст, със светлите питащи очи, малко неуверен, малко угодлив, малко фамилиарен. „Е, полковник — рече той, — избиха ни, ама още не са ни били, нали?“
Цели пет години разговаряха за това. Сега вече пиеха долнокачествено уиски от едно камениново шише и вече не в беседката с лозата. Събираха се в задната половина на магазинчето, което Сътпен сколаса да отвори на шосето — една стая с лавици по стените, където Уаш бе и служител, и носач, и в която продаваше газ и опаковани храни, застояли и безвкусни сладкиши и евтини мъниста и кордели на негрите и бедните бели от чергата на Уаш — те идваха пешком или на дръгливи мулета, пазаряха се отегчително за даймове и четвъртинки с човека, който навремето можеше да препуска (черният жребец бе още жив; яхърът, в който живееше ревнуваното животно, бе в по-добро състояние от къщата на господаря) десетки мили в собствените си плодородни земи, човека, който храбро бе водил войниците в боя; накрая Сътпен гневно изгонваше всички от магазина, затваряше и заключваше вратите отвътре. И тогава той и Уаш се оттегляха в задната половина при шишето. Само че сега разговорите не бяха спокойни както едно време, когато Сътпен се изтягаше в люлката, произнасяйки високомерните си монолози, а Уаш клечеше до стълба, превил се от смях. Сега и двамата сядаха, макар че Сътпен заемаше единствения стол, а Уаш се задоволяваше с някой сандък или буре, зависи кое ще му падне под ръка, но дори и това не траеше много, защото Сътпен скоро стигаше до онази степен на своето безплодно и гневно поражение, при която се изправяше и с олюляване и залитане заявяваше, че отново ще грабне пистолета и черния жребец, ще препусне до Вашингтон и собственоръчно ще застреля Линкълн, вече покойник, и генерал Шерман, вече цивилен гражданин. „Ще ги убия! — крещеше той. — Като кучета ще ги разстрелям, тяхната кучешка…“
„Разбира се, полковник, разбира се!“ — казваше Уаш и прихващаше Сътпен, преди да е паднал. След това спираше първия минаващ фургон или, ако такъв не се зададеше, изминаваше цяла миля до най-близките съседи, взимаше назаем техния и закарваше Сътпен у дома му. Сега вече можеше да влиза в къщата. Той бе правил това толкова дълго — да откарва Сътпен в какъвто фургон му попадне и да го изправя на крака с приказки и гъгниви придумвания, сякаш оня е кон, жребец. Дъщерята ги посрещаше и безмълвно отваряше вратите. Той пренасяше товара си през белия параден едно време вход, над главата му висеше полилеят, внесен парче по парче от Европа, вместо стъкло на единия прозорец бе прикована дъска, минаваше по плюшения килим, чиято мъхавост отдавна бе изчезнала, изкачваше парадното стълбище, сега вече само един бледен призрак от голи дъски между две ивици избеляла боя, и влизаше в спалнята. Тук го сварваше здрачът, той оставяше разперения си товар на леглото, събличаше го и чинно присядаше на съседния стол. След време на вратата се показваше дъщерята. „Вече сме добре — казваше й той, — не се безпокойте, мис Джудит.“