По това време се стъмваше и след малко той лягаше на пода до леглото, но съвсем не за да спи, защото скоро, понякога и преди полунощ, човекът в леглото се размърдваше, изпъшкваше и се обаждаше: „Уаш?“
„Тук съм, полковник. Ти спи! Още не са ни бѝли!“
Още тогава той бе забелязал корделата около кръста на внучката си. Сега тя беше на петнайсет, вече зряла, преждевременно развита като връстниците си. Разбра откъде е тази кордела — нали всеки ден от три години бе виждал къде се продават, тъй че дори да го излъжеше отде е взета, което тя не направи, той изведнъж изпита и смелост, и недоволство, и страх. „Ясно — рече й той, — щом полковникът е пожелал да ти я даде, сигурно ти си имала грижата да му благодариш.“
Когато видя дрехата, наблюдавайки нейното потайно, предизвикателно и уплашено лице, а тя му обясни, че мис Джудит й е помогнала да пришие корделата, сърцето му остана спокойно. Но следобеда, след като затвориха магазина и той последва Сътпен в задната стаичка, на лицето му бе изписана необикновена сериозност.
„Донеси шишето!“ — разпореди се полковникът.
„Почакай — рече Уаш, — има още време.“
Сътпен не отрече за корделата. „Че какво от това?“ — почуди се той.
Но Уаш издържа нахалния му поглед и тихо каза: „Знаем се от има-няма двайсет години. И аз нито един път не съм отказал да сторя каквото си ми поръчал. Вече съм човек на шейсет. А тя какво? Едно момиче на петнайсет.“
„Искаш да кажеш, че мога с нещо да навредя на едно момиче? Аз, дето съм на твоите години?“
„Ако ти беше кой да е друг, щях да кажа, че си на моите години. Стар или не, нямаше да й позволя да носи тая дреха, като знам, че излиза от твоите ръце. Но ти си различен.“
„Как различен? — Но Уаш само го гледаше със светлите си питащи и трезви очи. — Значи, затова се боиш от мене?“
Въпросът бе изчезнал от погледа на Уаш, сега гледаше спокойно, ясно. „Не се боя. Защото ти си храбър. И не защото си бил храбър в един миг или за един ден, та си получил от генерал Лий оная хартия, дето я показваш. А защото си храбър по начало, ти така живееш и дишаш. Ето къде е разликата. Нямам нужда от разни свидетелства, за да го знам. Каквото знам, е това, че с каквото и да се заловиш, каквото и да пипнеш, било то полк войници или едно невежо момиче, че дори и едно куче, всичко ще стане както трябва.“
Сега Сътпен отмести поглед, а после внезапно и рязко се обърна: „Донеси шишето!“
„Слушам, полковник“ — рече Уаш.
И така, в неделното утро две години по-късно, след като видя как акушерката-негърка — бе извървял три мили да я доведе — се шмугна през разкованата врата при стенещата му внучка, той остана със спокойно сърце, но и доста загрижен. Знаеше какви ги дрънкат — негрите из колибите наоколо и белите мъже, които по цял ден висяха пред магазина, тихо наблюдавайки тях тримата: Сътпен, него и внучката му с нейното предизвикателно, ала все по-топящо се нехайство, тъй като с всеки ден положението й ставаше все по-очевидно — наблюдаваха ги като трима актьори, които излизат на сцената и после се скриват. „Знам какво си казват — мислеше той, — просто ги чувам: Уаш Джоунз най-сетне хвана стария Сътпен. Двайсет години му трябваха, но го пипна.“
Скоро щеше да съмне. От колибата, в която зад платното на вратата мъждукаше лампа, долиташе гласът на внучката му, стон след стон, сякаш управляван от часовников механизъм, а мислите вървяха бавно и страшно, лениви и кой знае защо, примесени с тропота на галопиращи копита, додето най-после от този галоп ненадейно изникна изящната фигура на мъж върху изящната фигура на горд, препуснал жребец; и тогава онова, което възпираше мислите, се счупи, освободи ги, станаха ясни — не за оправдание и не дори за обяснение, а като този апотеоз, самотен, разбираем, извън глупостта на човешкия досег: „Той е по-голям от всички янки, които убиха сина му и жена му, отведоха негрите и разсипаха земята, по-голям от тая прокълната страна, за която живя и която му отказа правото да държи едно селско магазинче; по-голям от отречението, което поднесе до устата си като горчивата чаша в библията. Нима е могло да живея толкова близо до него цели двайсет години и нищо в мен да не се промени? Може да не съм колкото него голям, може никога да не съм препускал на кон. Но най-малкото съм се влачил подире му. Аз и той можем всичко да направим, стига само да ми каже какво трябва да извърша.“