— Какво беше всичко това?
— Кое, моето момиче?
— Тази шумотевица навън.
— А, това ли? Нищо — рече той. Коленичи и несръчно докосна челото й. — Искаш ли нещо?
— Глътка вода — сърдито каза тя. — Откога искам глътка вода, а никой не ми обръща внимание.
— Ей-сегичка — утеши я той. Изправи се вдървено, взе канчето с вода и подигна главата й да пие, после я пусна и тя се обърна към детето с каменно лице. Само миг след това видя, че тя плаче. — Хайде, хайде — каза той. — Я виж мене, плача ли? Дайси вика, че бебето било в ред. Нали всичко мина? Сега няма за какво да плачеш.
Но тя продължи тихо да хълца. Тогава Уаш застана над сламеника и неловка, мисълта му за миг се върна към жена му, която също бе лежала тъй, после си спомни дъщеря си: „Жени. Пълна загадка. Уж ги искат, а като се родят, плачат. Загадка. За всеки мъж.“ Отдръпна се, приближи един стол до прозореца и седна.
Така в очакване той прекара целия безкраен, светъл и слънчев предиобед. Сегиз-тогиз ставаше и приближаваше сламеника, на пръсти. Но сега внучката му спеше, уж сърдита, а със спокойно и уморено лице; детето дремеше в гънката на ръката й. После се връщаше на стола, отново сядаше и зачакваше, питайки се защо се бавят. Най-сетне си спомни, че е неделя. Следобедът преваляше, когато иззад колибата се показа някакво момченце, налетя на трупа, извика сподавено, вдигна очи като омагьосано и забеляза Уаш на прозореца, обърна се и хукна. Тогава Уаш се надигна и отново приближи сламеника. Внучката му беше будна, стресната може би от вика на момчето.
— Гладна ли си, Мили? — попита я той.
Тя не отговори, само извърна лице. Уаш стъкна огъня и се зае да сготви — предния ден бе донесъл малко сланина и студен царевичен хляб; наля вода в клеясалия кафеник и я стопли. Но като й поднесе паницата, тя отказа да яде. Седна и хапна сам, тих и самотен, остави съдовете както си бяха и се върна до прозореца.
Сега вече, изглежда, почувства, просто усети мъжете, които се стичат отвсякъде с коне, пушки и кучета — любопитните и отмъстителните, мъже от породата на Сътпен, които са му правили компания на масата, когато Уаш не е смеел да се приближи до къщата повече от беседката с мускадиновата лоза, мъже, които са показали на низшите как се воюва, които може би също имат подписани от генерали документи, свидетелстващи, че са били измежду първите храбреци, които в старо време също са галопирали нахални и горди на изящни коне из своите изящни плантации — техните символи на възхищение и надежда и причинители на тяхното отчаяние и покруса.
Може би те очакваха, че той ще избяга именно от това. Струваше му се, че сега вече, ако бяга, то няма да е от нещо, а към нещо. Рече ли да избяга, то значеше просто да смени една тълпа самонадеяни и зли сенки с друга като нея, защото те бяха досущ еднакви по целия познат нему свят, а беше и стар, твърде стар, за да избяга надалеч. От тях никога не би избягал, колкото и бързо да тича, колкото и надалеч да отиде. А човек на шейсет не може да стигне далеч. Не достатъчно далеч, та да се измъкне извън границите на света, в който тези хора живеят, определят реда и владеят живота. Стори му се, че сега за пръв път след пет години разбира как са могли да ги надвият не само янките, но и всяка друга армия от човеци, да надвият тях: безстрашните, славните, гордите, признати и избрани като най-достойни измежду всички да носят смелостта, честта и гордостта. Може би, ако бе отишъл на война, щеше по-рано да схване това. Но ако беше го схванал по-рано, как щеше да живее отпосле? Как би могъл пет години да помни предишния си живот?
Слънцето клонеше на заник. Детето се разплака. Пристъпи до сламеника и видя, че внучката му го кърми, все тъй сърдита, непроницаема и безжизнена.
— Не си ли гладна? — попита я той.
— Нищо не искам.
— Трябва да ядеш.
Този път тя не отвърна. Погледът й бе прикован в детето. Той се върна на стола и видя, че слънцето е залязло. „Няма да чакам много“ — помисли си Уаш. Сега вече ги усещаше съвсем наблизо — любопитните и отмъстителните. Дори му се стори, че ги чува какво си говорят за него, при което любопитството им далеч надминаваше непосредствения гняв: Старият Уаш Джоунз най-после рухна. Смяташе, че е надхитрил Сътпен, ала Сътпен го излъга. Мислеше, че е пипнал полковника да се ожени за внучката или да си плати, ама полковникът се измъкна. „Но аз никога не съм очаквал това, полковник!“ — извика той, уплаши се от собствения си глас и погледна назад — внучката го наблюдаваше.
— С кого говориш? — попита тя.
— С никого. Мислех си нещо, пък то излезе на глас.
Лицето й отново стана неясно и сърдито петно в полумрака.