— И аз тъй мисля. Мисля, че трябва да викаш по-силно, иначе няма да те чуе горе в къщата. И ще трябва май не само да викаш; как другояче ще го накараш да слезе тук?
— Добре, добре — каза той. — Ти само не се безпокой. — И мислите му отново потекоха: „Нали знаеш, че аз не се безпокоя. Знаеш, че никога нито съм очаквал, нито съм искал нещо от кой да е жив човек. Но от теб съм очаквал. Само дето никога не съм ти казал. Казвал съм си: «От нищо не се нуждая. От какво може да се нуждае човек като Уаш Джоунз, защо трябва да се съмнява в човека, комуто генерал Лий сам е дал писмено свидетелство, че е храбрец?» Храбрец ли? По-добре да не беше се връщал в шейсет и пета. Такива като него и мене не е трябвало да вдишват въздуха на тая земя. Този от нас, който остане, най-добре да изчезне от лицето на земята, та да не може някой друг Уаш Джоунз със собствените си очи да види как животът му се изтръгва от него и се гърчи като суха съчка, хвърлена в огъня.“
Мислите му спряха. Внезапно и ясно чу конете; след малко видя фенер и движението на мъже, блясъка на цеви. Но не се отмести. Беше съвсем тъмно, вслуша се в гласовете и шума на тревите — заграждаха колибата. Фенерът приближи, светлината му падна върху стихналото тяло в буренака и спря. Конете бяха високи, като сенки. Някой слезе от тях, наведе се до фенера над трупа, в ръката му имаше револвер; после се изправи и погледна към колибата.
— Джоунз! — извика той.
— Тук съм — тихо рече Уаш от прозореца. — Ти ли си, майоре?
— Излез!
— Сега — тихо каза той. — Само да видя как е внучката.
— Ние ще видим. Излизай!
— Сега, майоре, минутка.
— Дай светлина! Запали си лампата!
— Ей-сега, минутка! — Гласът му потъна в колибата, но те не видяха, че той се спуска към цепнатината в комина, където държеше касапския си нож, единствената вещ в неговия немарлив живот и дом, с която се гордееше, тъй като бе остър като бръснач. После приближи сламеника и чу гласа на внучката си:
— Кой е? Запали лампата, дядо.
— Няма нужда от светлина, моето момиче. Един миг и край — коленичи, наведе се към гласа й и прошепна: — Къде си?
— Тук съм — ядоса се тя. — Къде мога да бъда? Но какво… — Ръката му докосна лицето й. — Какво е… Дядо! Дя…
— Джоунз! — извика шерифът. — Излизай!
— Минутка, майоре — каза той. Изправи се и пъргаво тръгна в мрака. Знаеше точно къде е тенекията с газ, знаеше, че е пълна, защото само преди два дни я бе напълнил в магазина, държа я там, додето намери кола да му я докара дотук, пет галона не са малко. В огнището още имаше въглени; освен това паянтовата постройка беше като прахан: въглените, огнището, стените — всичко избухна с един единствен синкав пламък. И в него чакащите мъже видяха неговия див и неочакван скок към тях с високо вдигната коса. Конете се отдръпнаха и се завъртяха. Мъжете ги озаптиха и отново ги обърнаха към пламъците, в които, все тъй диво очертана, една изпита фигура се нахвърляше върху тях с косата в ръце.
— Джоунз! — извика шерифът. — Спри! Спри или ще стрелям! Джоунз! Джоунз! — Но сухата и бясна фигура продължи да скача в блясъка и рева на огъня. Вдигнала косата, тя полетя върху тях, върху подивелите светнали очи на конете и размаханите отблясъци на цевите, без вик, без звук.