Щом огромният пожар утихна, драконът се извърна триумфално. Дризт все още гледаше към нишата, към стопената скала, стичаща се по стените и капеща по пода и не трябваше да симулира страхопочитанието си.
— В името на всички богове! — повтори той отново. — Мергандевинасендър от Чулт, който смяташе себе си за по-висш, е унизен!
— И така трябва! — избумтя Хефест. — Няма черен, който да е равен на червения! Знай това, Мергандевинасендер. Това е факт, който може да ти спаси живота, ако някой червен дракон потропа на вратата ти!
— Наистина — съгласи се услужливо Дризт. — Страхувам се обаче, че нямам врата! — Той отново погледна надолу към тялото си и се намръщи с отвращение.
— Това си е твоята съдба, не моята — отвърна Хефест. — Но аз ще се смиля над теб. Ще те оставя да си идеш жив, макар че това е повече, отколкото заслужаваш, задето смути дрямката ми!
Дризт знаеше, че това е критичният момент. Би приел предложението на Хефест — не искаше нищо друго, освен да се махне от това място. Но принципите му и спомена за Муши нямаше да му позволят да излезе. Какво щеше да стане със спътниците му в тунела? — запита се той. И какво щеше да стане с приключенията за песните на бардовете?
— Изяж ме тогава — каза той на дракона, не вярвайки на ушите си. — Аз, който съм познал славата на драконовия род, не мога да се задоволя с живот на мрачен елф.
Огромната паст на Хефест се наведе напред.
— Уви за целия драконов род! — проплака Дризт. — Броят ни намалява, докато хората се множат като бълхи. Уви за съкровищата на драконите, които ще бъдат откраднати от магьосници и рицари! — Начинът, по който изрече последните си думи накара Хефест да замръзне.
— И уви за Мергандевинаседнър — продължи драматично Дризт, — който бе повален от човешки магьосник, чиято сила надминава дори тази на Хефест, най-могъщия от драконите!
— Надминава?! — изрева Хефест и цялата пещера потрепери от силата му.
— А какво друго да си мисля? — отвърна Дризт някак жалко в сравнение с мощта на драконовия глас. — Нима Хефест не би помогнал на един от собствения си изчезващ род? Не, не мога да повярвам в това, светът няма да повярва в това! — Дризт насочи пръст към тавана над него, сбирайки всичките си сили. Нямаше нужда да си припомня какво щеше да му струва провалът. — Всеки навред из Царствата ще казва, че Хефест не се е осмелил да опита да развали заклинанието на магьосника и, че великият червен дракон не е посмял да разкрие слабостта си срещу толкова могъщо заклинание от страх, че тя ще привлече магьосниците да съберат дружина и да отидат на север за поредното плячкосване на драконово съкровище! О! — изкрещя Дризт с широко разтворени очи. — Но няма ли очевидният факт, че Хефест се е предал да даде на тези магьосници и техните проклети крадливи приятели надежда за подобно съкровище? А кое драконово съкровище е по-голямо от това на Хефест, червения дракон от богатия Мирабар?
Драконът се обърка. Той обичаше живота си — спеше върху все по-увеличаващите се купчини злато, осигурявано му от търговците. Не искаше наоколо да се мотаят разни героични авантюристи! Именно на това разчиташе и Дризт.
— Утре! — изрева драконът. — Днес ще размишлявам върху заклинанието, а утре Мергандевинасендър ще бъде черен още веднъж! А после ще напусне с подпалена опашка, ако се осмели да издаде само още една сквернословна дума! Сега трябва да почина, за да си припомня заклинанието. Ти не мърдай, драконе в елфическа форма. Подушвам къде си и чувам по-добре от всичко на този свят. Не спя толкова дълбоко колкото на повечето крадци им се иска!
Дризт разбира се не се и съмняваше в това. Дотук нещата вървяха точно както се бе надявал, но сега бе забъркал невероятна каша. Нито той, нито неговите приятели можеха да чакат един ден, за да продължи разговора с червения. Как ли щеше да реагира драконът, зачуди се Дризт, когато се опиташе да развали заклинанието, което не съществуваше? И какво ще стане, запита се почти паникьосаният елф, ако Хефест наистина го превърнеше в черен дракон?
— Разбира се, дъхът на черните превъзхожда този на червените — избърбори той, докато Хефест се обръщаше.
Червеният се извърна светкавично бързо към него с ужасяваща ярост.
— Искаш ли да усетиш дъха ми? — изръмжа той. — Колко ли големи ще са хвалбите ти тогава?