Помисли малко, припомняйки си многобройните смъртоносни пътища, които бе преминавал. Една мисъл изплува в главата му.
— Ти спомена — той посочи към Джанкин — името на едно място преди седмица, когато влязохме в тунела.
Джанкин го погледна любопитно, без да може да си спомни.
— Десетте града — каза Дризт. — Земя на изгнаници, където един изгнаник може да намери своето място.
— Десетте града? — сепна се Матеус. — Със сигурност трябва да премислиш маршрута си, приятелю. Долината на мразовития вятър не е гостоприемно място, нито пък злите убийци от Десетте града.
— Вятърът никога не спира да духа — допълни Джанкин с тъжен поглед в тъмните си очи, — носи жилещ пясък и ледени парчета. Ще дойда с теб!
— И чудовища! — добави един от останалите, пляскайки Джанкин с ръка по гърба. — Йети и бели мечки и свирепи варвари! Не, няма да отида в Десетте града, освен ако самият Хефест не се опита да ме пропъди натам.
— Е, той би могъл! — каза Хършел, впервайки нервно поглед назад към не много отдалеченото леговище. — Наблизо има къщи на фермери. Може би ще можем да останем там през нощта и да се върнем в тунела утре.
— Няма да дойда с вас — отново каза Дризт. — Споменахте, че Десетте града са негостоприемно място, но дали ще намеря по-топъл прием в Мирабар?
— Ще отидем при фермерите тази вечер — отвърна Матеус, обмисляйки думите му. — Там ще ти купим кон и провизии, от които ще имаш нужда. Не искам да си заминаваш, но Десетте града изглеждат добър избор — той погледна многозначително към Джанкин — за мрачен елф. Мнозина са намерили там своето място. Наистина то е дом за онези, които си нямат друг.
Дризт разбра искреността в гласа на монаха и оцени благосклонността му.
— Как да намеря мястото? — попита той.
— Ориентирай се по планините — отвърна Матеус. — Дръж ги винаги отдясно. Когато стигнеш до веригата, ще си влязъл в Долината на мразовития вятър. Един-единствен връх се издига из тази равна земя на север от Гръбнака на света. Градовете са построени около него. Дано те да са това, на което се надяваш!
С това монасите се приготвиха да вървят. Дризт сложи ръце зад главата си и се наведе към стената на пещерата. Наистина беше време да се раздели с монасите, но не можеше да пренебрегне вината и самотата, които го очакваха. Малкото богатства, които бяха взели от леговището на дракона, щяха да променят значително живота им, щяха да им осигурят закрила и всичко необходимо, но богатството не можеше да направи нищо, за да преодолее бариерите, с които се сблъскваше Дризт.
Десетте града, земята, която Джанкин бе нарекъл дом за бездомните, земя за онези, които нямаха къде другаде да идат, върна отново надеждата на елфа. Колко пъти беше понасял ударите на съдбата? Колко порти беше достигал с надежда, само за да бъде върнат обратно от остриетата на оръжията? Този път ще е различно, каза си Дризт, защото ако не успееше да намери място в една земя на изгнаници, къде другаде можеше да отиде? За притиснатия до стената елф, който бе прекарал толкова дълго в бягане от нещастията, вината и предразсъдъците, от които не можеше да се отърве, надеждата беше приятно усещане.
Тази нощ Дризт се установи на лагер в малка горичка, докато монасите отиваха към малкото фермерско селище. Те се върнаха на следващата сутрин, водейки добър кон, но един от групата бе очевидно разтревожен.
— Къде е Джанкин? — попита Дризт притеснен.
— Вързан е в плевнята — отвърна Матеус. — Опита се да избяга през нощта, да се върне…
— При Хефест — довърши Дризт.
— Ако и днес все още иска същото, може и да го пуснем — добави отвратеният Хършел.
— Това е твоят кон — каза Матеус. — Освен ако през нощта не си променил намеренията си.
— А това е нов плащ — добави Хършел. Той подаде на Дризт хубав плащ, обточен с кожа. Елфът знаеше, че тази щедрост е нетипична за монасите и почти промени мнението си. Не можеше обаче да изостави и другите си нужди и нямаше да е доволен да живее сред тези хора. За да демонстрира своето решение, елфът се приближи до животното с намерение да го яхне. И преди беше виждал кон, но никога толкова отблизо. Беше удивен от очевидната сила на животното, от мускулите, които помръдваха под кожата на врата му и бе очарован от височината на гърба му. Дризт прекара един момент втренчен в очите на коня, предавайки му намеренията си колкото можеше по-добре. После, за всеобщо изумление, дори за свое собствено, конят се наведе, позволявайки на елфа да се качи лесно на седлото.