Кати-бри се обърна рязко към джуджето — кестенявите и къдрици стигаха до раменете и се виеха край лицето й.
— Мога ли да изляза да поиграя? — попита тя, а на лицето и бе изписана надежда. — Моля те, татко!
Бруенор се насили да направи най-добрата си гримаса.
— Изчезвай! — изрева той. — Само един глупак може да реши, че зимата в Долината на мразовития вятър става за игра! Имай малко здрав разум, момиче! Студът ще смрази костите ти!
Усмивката на Кати-бри изчезна, но тя отказа да се предаде толкова лесно.
— Добре казано за джудже — отвърна тя за ужас на Бруенор. — Напълно си подходящ за дупките и колкото по-малко виждаш небето, толкова повече се усмихваш! Но мен ме чака дълга зима и това може да е последният път, в който ще видя небето. Моля те, татко?
Бруенор не можа да скрие объркването си пред очарованието на дъщеря си, но все още не искаше да я пусне.
— Страхувам се, че навън може да дебне някой — обясни той, опитвайки се да звучи авторитетно. — От няколко нощи усещам как се катери, макар че не мога да го видя. Може да е бял лъв или бяла мечка. Най-добре е…
Бруенор така и не завърши думите си, защото разочарованото изражение на Кати-бри унищожи въображаемите му страхове. Момичето познаваше опасностите на района. Тя живееше с Бруенор и неговото племе повече от седем години. Банда скитащи гоблини бяха убили родителите й, когато бе още бебе и макар че беше човешко дете, Бруенор я бе отгледал като свое собствено.
— Трудна си ти, дете мое! — каза той в отговор на омекналото и тъжно изражение. — Излез и си поиграй, но не се отдалечавай много! Спазвай думата смело момиче, дръж пещерите под око, а меча и рога на колана си!
Кати-бри се втурна към него и залепи мокра целувка на бузата му, която сдържаното джудже грижливо избърса, мърморейки зад гърба й, докато тя изчезваше в тунела. Бруенор беше водач на своето племе, твърд като скалата, която копаеше. Но всеки път, когато Кати-бри го целуваше от благодарност, джуджето разбираше, че тя го е покорила.
— Хора! — измърмори отново и пое по тунела към мината, с намерението да смачка няколко къса желязо, само за да си припомни за своята твърдост.
Беше лесно за енергичното младо момиче да оправдае неподчинението си, когато погледна назад към долината от високите склонове на Грамадата на Келвин, отдалечена на повече от три мили от Бруеноровия дом. Бруенор й бе заръчал да не изпуска от поглед пещерите и те бяха пред очите й, или поне широкият терен около тях беше, особено от нейната висока наблюдателна позиция.
Но Кати-бри, която щастливо се спускаше по една неравна стръмнина, скоро откри, че може би не е трябвало да пренебрегва предупрежденията на опитния си баща. Тя беше стигнала до подножието на Грамадата при своето весело спускане и енергично разтриваше измръзналите си ръце, когато чу ниско и злокобно ръмжене.
— Бял лъв — промълви беззвучно тя, спомняйки си подозренията на Бруенор. Когато погледна нагоре, Кати-бри видя, че догадките на баща и са верни. Наистина това беше огромна котка, която гледаше към нея от една гола каменна могила, но котката беше черна, а не бяла и бе огромна пантера, а не лъв.
Кати-бри извади предизвикателно своя нож от канията.
— Махай се, котко! — каза тя, а гласът й затрепери, но едва доловимо, защото знаеше, че страхът предизвиква дивите животни към нападение.
Гуенивар сви уши назад и легна на корема си, после нададе дълъг и оглушителен рев, който проеча през каменистия район. Кати-бри не можеше да устои на силата на този рев или на дългите многобройни зъби, които пантерата разкри. Тя се огледа за някакъв изход, но знаеше, че без значение накъде ще побегне, не може да избяга от силните скокове на пантерата.
— Гуенивар! — дойде вик отгоре. Кати-бри погледна назад по заснежения склон и видя стройна фигура, наметната с плащ, да се приближава предпазливо към нея. — Гуенивар! — извика отново новодошлият. — Махни се оттук!
Пантерата изръмжа гърлено в отговор, после скочи и се отдалечи по заснежените скални блокове, като прескачаше малките урви толкова лесно, все едно тичаше през равно и гладко поле.
Въпреки страха си, Кати-бри се загледа след отдалечаващата се котка с искрено възхищение. Тя винаги бе обичала животните и често ги изучаваше отдалеч, но взаимодействието с гладките мускули на Гуенивар бе по-вълшебно от всичко, което някога си бе представяла. Когато тя най-сетне излезе от вглъбението си, осъзна, че стройната фигура бе точно пред нея. Тя се завъртя, все още държейки ножа в ръката си.