Острието се изплъзна от пръстите й, а дъхът й внезапно спря, когато погледна към мрачния елф.
Дризт също беше удивен от срещата. Той искаше да се увери, че момичето е добре, но когато погледна Кати-бри, всичките му мисли се изпариха в потока от спомени.
Тя беше на същата възраст като русокосото момче от фермата, отбеляза първоначално Дризт и тази мисъл неизбежно го върна назад към мъчителните спомени от Малдобар. Но когато елфът погледна по-внимателно в очите на Кати-бри, мислите му се върнаха по-далеч в миналото му, в дните, когато вървеше редом до своите събратя по раса. Очите на момичето притежаваха същата радостна и невинна искра, която Дризт бе видял в очите на елфическото дете, момичето, което бе спасил от смъртоносните остриета на останалите от отряда му. Спомените завладяха Дризт, техният вихър го запрати обратно на кървавата полянка в гората, където неговият брат и спътниците му бяха заклал брутално група елфи. Сред цялата тази лудост Дризт почти бе убил детето, почти бе успял да се присъедини към същия тъмен път, който неговият род следваше с такава отдаденост.
Той се отърси от спомените и си припомни, че това е различно дете от различна раса. Смяташе да го поздрави, но момичето вече бе изчезнало.
Онази проклета дума „Дризит“ отново проехтя в мислите му няколко пъти, докато се връщаше в пещерата на северните планински склонове, където бе установил дома си.
Същата нощ зимата се развихри с цялата си сила. Студените източни ветрове от Регхедския ледник натрупаха снега във високи, непроходими преспи.
Кати-бри гледаше снега тъжно, страхувайки се, че могат да минат седмици преди отново да отиде до Грамадата на Келвин. Не беше казала на Бруенор или на другите джуджета нищо за мрачния елф, защото се страхуваше от наказание, както и от това, че баща й може да го прогони. Докато гледаше трупащия се сняг, Кати-бри мечтаеше да е по-смела, да бе останала и да бе поговорила със странния елф. Всеки вой на вятъра усилваше желанието й и караше момичето да се чуди дали бе изгубила последния си шанс за това.
— Отивам в Брин Шандер — обяви една сутрин Бруенор два месеца по-късно. Седеммесечната зима в Долината на мразовития вятър бе неочаквано прекъсната от рядко януарско затопляне. Бруенор погледна към дъщеря си подозрително за един дълъг момент.
— Да не мислиш да излизаш сама днес? — попита я той.
— Ако може — отвърна тя. — Пещерите сякаш се схлупват върху мен, а вятърът не е толкова студен.
— Ще заръчам на едно-две джуджета да дойдат с теб — предложи й Бруенор.
Кати-бри, която смяташе, че това може би е нейният шанс да се върне и да проучи елфа, се възпротиви на намерението му.
— Те всички стават само за поправяне на врати — отвърна му по-остро отколкото възнамеряваше. — Не ги притеснявай с такива кат’ мен.
Очите на Бруенор се присвиха.
— Има твърде много инат в тебе.
— Той си е мой, тате — заяви Кати-бри с намигване, което предотврати повечето от предстоящите му аргументи.
— Пази се, тогава — започна Бруенор — и дръж винаги…
— … пещерите под око — довърши момичето. Джуджето се завъртя и излезе от пещерата, мърморейки безпомощно и люто кълнейки деня, в който бе взел човешко същество за дъщеря. Кати-бри само се разсмя на безкрайните му преструвки.
И този път Гуенивар бе тази, която откри момичето с кестеняви къдри. Кати-бри пое направо през планината и си проправяше път към западните пътеки, когато зърна черната пантера над себе си, която я наблюдаваше от един скалист хребет.
— Гуенивар — повика я момичето, припомняйки си името, което бе използвал мрачният елф. Пантерата изрева ниско и скочи от скалата по-наблизо.
— Гуенивар? — каза отново Кати-бри, но по-несигурно, защото животното се бе приближило само на няколко крачки от нея.
Ушите на пантерата се изправиха при второто споменаване на името й и напрегнатите й мускули видимо се отпуснаха.
Кати-бри се приближи бавно, като правеше само по една бавна стъпка.
— Къде е мрачният елф, Гуенивар? — попита я тихо тя. — Можеш ли да ме заведеш при него?
— И защо би искала да отидеш при него? — дойде въпрос откъм гърба на момичето.
Кати-бри замръзна, припомняйки си мекия, мелодичен глас, после се обърна бавно, за да види елфа. Той беше само на три стъпки зад нея, а погледът на лавандуловите му очи се впи в нейния, веднага щом го срещна. Кати-бри нямаше и понятия какво да каже, а Дризт, отново обзет от спомените си, стоеше притихнал, наблюдавайки и чакайки.