— Аз намерил гнолите! — промърмори Натак. — Били убити. Мъртви.
Пиводън изръмжа гърлено и заплашително, но Кемфана сграбчи здраво ръката му, за да му напомни кой е водачът.
— Мъртви? — тихо попита аленокожият гоблин.
Натак кимна.
Кемфана съжали за загубата на верните роби, но съзнанието на невръстния баргест в този момент бе заето с други мисли — той се чудеше колко ли бурна щеше да е реакцията на непредсказуемия му брат като чуе тази новина. Не му се наложи да се чуди дълго.
— Мъртви! — чу се рев, който едва не разцепи пещерата. Всички в залата се свиха инстинктивно и се извърнаха към звука точно, когато огромната скала, служеща за врата към другата стая, се отмести с грохот.
— Улгулу! — изписка Натак, коленичи на пода и се поклони до земята — не смееше да вдигне очи.
Огромното гоблиноидно чудовище с морава кожа влетя в залата, а оранжевите му очи кипяха от гняв. С три огромни крачки Улгулу се озова до планинския великан. Пиводън изглеждаше дребен и уязвим пред гигантския водач.
— Мъртви! — повтори яростния си рев Улгулу.
Редиците на неговото племе бяха започнали да оредяват. Гоблините бяха избивани от хората или от тях. По време на обичайните си гневни изблици той ги изяждаше и така малобройната банда гноли бе останала единствената грабителска сила на цялото племе.
Кемфана изгледа сърдито по-големия си брат. Двамата невръстни баргести бяха дошли заедно в Материалния свят, за да се хранят и растат. Улгулу незабавно заел мястото на водача, винаги изяждаше най-здравите от жертвите им и така ставаше все по-огромен и силен. Цвета на кожата му и внушителният размер на невръстното чудовище показваха, че скоро ще е готово да се завърне в смрадливите долини и разломи на Геена.
Кемфана се надяваше този ден да настъпи скоро. Когато Улгулу се отидеше, той щеше да управлява, щеше да яде и да става все по-силен. След това щеше да настъпи краят на безкрайния период на съзряване в този прокълнат свят и Кемфана щеше да се завърне в родното си измерение, за да се съревновава със сънародниците си.
— Мъртви — изрева отново Улгулу. — Отвратителен гоблин! Стани и ми обясни как се е случило това! Кой е постъпил така с гнолите ми?
Натак пълзя около минута, после събра смелост и се изправи на колене.
— Аз не знае — изхленчи той. — Гноли разкъсани, накълцани и умрели.
Улгулу се залюля на широките си, огромни пети. Гнолите се бяха отправили към фермата, беше им заповядано да се върнат със собственика и най-големия му син. Здравите им тела щяха да подсилят значително огромния баргест, дори можеха да му осигурят зрелостта, необходима, за да се завърне в Геена.
Натак беше донесъл лоши новини и Улгулу трябваше да прати Пиводън или дори сам да посети човеците. Но както великанът, така и огромното мораво чудовище, можеха да предизвикат фермерите от града да предприемат общи и опасни действия.
— Тифанис! — изведнъж изрева гоблиноидът.
От стената, откъдето Улгулу бе нахлул с гръм и трясък, се отрони малко камъче. Още не беше паднало на земята, когато един дребничък дух излетя от малкия процеп, който му служеше като спалня, прекоси шестметровата зала за срещи и се настани върху огромното рамо на баргеста.
— Викали-сте-ме, да, викали-сте-ме, господарю — неразбираемо бързо и с тъничък гласец, наподобяващ жужене, промълви Тифанис.
Другите дори не бяха усетили кога дребното същество прекоси стаята. Кемфана се обърна и поклати глава от изумление.
Улгулу се разсмя — толкова обичаше да гледа най-ценния си слуга — Тифанис. Той беше куиклинг — дребен дух, притежаващ способността да се движи в измерение, което не се подчиняваше на общоприетите закони на времето. Куиклингите притежаваха невъобразима енергия — можеха да изпълняват неизпълними за другите раси задачи и бяха толкова ловки, че можеха да засрамят дори и най-сръчния крадлив полуръст.
В първите дни от управлението си, Улгулу се бе държал благосклонно с Тифанис. От всички обитатели на пещерата духът беше единственото същество, което гоблиноидът не бе заробил и този съюз му бе дал значително предимство пред Кемфана. Тифанис проучваше потенциалните жертви и Улгулу винаги знаеше кои да изяде и кои да остави на брат си, винаги знаеше как да победи по-силните от себе си.
— Скъпи Тифанис — със странно дрезгав глас промълви гоблиноидът. — Натак, клетият Натак — гоблинът усети скрития смисъл в това обръщение, — ме уведоми, че моите гноли са претърпели нещо ужасно.