— Как ще докажеш, че Дризит съществува? — попита Флани.
— Утре нямаме никакви задължения — отвърна Лиъм. — Ще отидем да берем боровинки в планината.
— Мама и татко никога не ни пускат там — добави Елени.
— Ще ни пуснат, ако убедим Конър да дойде с нас — каза Лиъм, имайки предвид най-големия им брат.
— Конър няма да ти повярва — възрази му момичето.
— Но ще повярва на теб! — тросна се най-малкият и всички отново прошепнаха:
— Шшшшш!
— Аз също не ти вярвам — тихо отвърна Елени. — Ти винаги си измисляш разни неща, винаги си навличаш само неприятности и после лъжеш, за да ти се размине!
Лиъм скръсти малките си ръчички и ядосано тропна с крак.
— Ще ми повярваш — тросна се той, — ако убедиш Конър да дойде с нас!
— Да, помоли го да дойде — започна да я умолява и Флани, въпреки че Шоно клатеше отрицателно глава, размишлявайки над последствията, до които можеше да доведе това.
— Значи ще се изкачим в планината… — промълви Елени, за да изрази съгласието си и да подкани Лиъм да продължи с плана си.
Палавият малчуган се ухили широко, после коленичи на земята, събра една купчина стърготини и се опита да нарисува груба карта на мястото, където бе срещнал Дризит. Планът беше простичък — за примамка щяха да използват Елени, която съвсем нехайно щеше да събира боровинки и горски плодове. Четиримата братя щяха да я последват тайно и да я наблюдават, а тя трябваше да се престори, че си е изкълчила глезена или просто се е наранила. Именно ужасеният вик на Лиъм беше привлякъл онзи Дризит за първи път — щеше да го привлече и сега, особено когато примамката беше хубаво и младо момиче като Елени.
Тя се сепна. Идеята да се чувства като стръв за риболов не и се нравеше особено.
— Е, ти така или иначе не ми вярваш — побърза да добави Лиъм. Продължителната му усмивка и зеещата дупчица от падналия му зъб и подсказаха, че се бе хванала в капана заради собственото си упорство.
— Ще го направя тогава — изсумтя Елени. — И наистина не вярвам на историите ти за твоя Дризит, Лиъм Тисълдаун! Но ако лъвът е истински и ме подгони, скъпо ще си платиш, така да знаеш! — Момичето каза това, обърна се и изскочи от бараката.
Лиъм и Флани плюха на дланите си и погледнаха предизвикателно към Шоно. Когато и той преодоля страха си, тримата братя стиснаха победоносно ръце. Всички недоразумения помежду им сякаш изчезваха, когато някой от тях успееше да подразни Елени.
Нито един от тях не каза на Конър за планирания лов на Дризит. Лиъм се съгласи да му върне услугата на Конър, ако не открият странния звяр, а Елени напомни на най-големия си брат колко много услуги и дължи. Обеща му, че ако заведе нея и момчетата да берат боровинки в планината, това ще изплати целия му дълг.
Конър започна да недоволства и да се оправдава. Оплака се, че една от кобилите има нужда от подковаване, но скоро не издържа на веселите сини очи и широката усмивка на по-малката си сестричка и започна да се размеква, а обещанието на Елени, че ще опрости немалкият му дълг, го накара окончателно да се предаде.
С благословията на възрастните фермери, Конър Тисълдаун поведе сестра си и братята си нагоре в планината. Децата носеха кошнички в ръцете си, а на хълбока на младия мъж висеше грубо изкован стоманен меч.
Дризт усети уловката много преди малката дъщеря на фермера да излезе сама на полянката с боровинките. Беше видял и трите момчета на Тисълдаун, снишени в сенките на близката яворова горичка, също и най-големият брат — Конър, който размахваше грубия си меч като аматьор. Мрачният елф се досети, че най-малкото от момчетата ги беше довело тук. Предишният ден видя как го бяха затворили в бараката за дърва, а виковете му „Дризит!“ се разнасяха след всяко изплющяване на пръчката, поне в началото. Сега упоритият малчуган искаше да докаже невероятната си история.
Изведнъж момичето, което береше боровинки, се сви, после падна на земята и изкрещя, сякаш изпитваше силна болка. Дризт разпозна същата дума, която беше използвало и момчето — „Помощ!“ — и на тъмното му лице се изписа широка усмивка. Момичето беше паднало толкова смешно, че мрачният елф веднага бе усетил играта. То не беше наранено, просто викаше Дризит.
Дризт тръсна невярващо гъстата си бяла коса и тръгна, но изведнъж инстинктите му го накараха да спре. Когато погледна към седналото на земята момиче, което разтриваше глезена си, оглеждаше се нервно наоколо и хвърляше по един поглед назад към скритите си братя, сърцето на Дризт се сви изведнъж и нещо започна да го тегли към нея, нещо, на което той не можеше да устои. От колко време беше сам, откога се скиташе без приятели? В този момент Белвар му липсваше много — жадуваше за компанията на приятеля си свиърфнебъл, с който бяха преминали през толкова премеждия из земите на Подземния мрак. Липсваше му и Закнафейн — неговият баща и приятел. Мрачният елф не издържаше повече, не можеше само да наблюдава милеещите един за друг роднини.