Беше настъпил моментът, в който Дризт До’Урден трябваше да се изправи пред съседите си.
Мрачният елф нахлупи качулката на огромния гнолски плащ над очите си, въпреки че парцаливата дреха не можа да скрие произхода му, и тръгна напред. Надяваше да установи някаква връзка с момичето, поне да успее да успокои първоначалната и реакция на появата му. Но и в най-добрия случай надеждите му бяха прекалени. Когато го видя, момичето ахна:
— Дризит!
Елени искаше да изкрещи, но не можеше, искаше да избяга, но ужасът я беше приковал на място. От скривалището си между дърветата, Лиъм извика:
— Видя ли? Дризит! Казах ви! Казах ви!
Момчето погледна към братята си. Флани и Шоно изглеждаха смаяни и развълнувани, но лицето на Конър изглеждаше толкова заплашително и страшно, че само за миг успя да попари радостта на Лиъм.
— О, богове — промърмори най-големият син на Тисълдаун. Конър бе пътешествал много с баща си и се бе научил да разпознава враговете. Младият мъж погледна към обърканите си братя и промълви една-единствена дума, чийто смисъл малчуганите не знаеха: — Мрачен елф!
Дризт спря на няколко крачки от уплашеното момиче. За пръв път виждаше жена от расата на хората и имаше възможност да я огледа отблизо. Елени беше хубава — очите и бяха големи и нежни, на бузите си имаше трапчинки, а кожата и беше гладка и златиста. Мрачният елф знаеше, че този път няма да се сражава с никого. Той се усмихна на Елени и плавно кръстоса ръце в жеста, който за повечето раси означаваше мир.
— Дризт — поправи я той и посочи с пръст към гърдите си. В този миг нещо прошумоля и го накара да извърне поглед от момичето.
— Бягай, Елени! — изкрещя Конър Тисълдаун. Размахал меча си, младежът се бе насочил право към Дризт. — Това е мрачен елф! Мрачен елф! Бягай, спасявай се!
От всичките крясъци Дризт разпозна само думите „мрачен елф“. Отношението и намеренията на човека бяха ясни. Той се изправи между Дризт и Елени и насочи острието си към гърлото на елфа. Защитено от най-големия си брат, момичето успя да се посъвземе и да стане, но не побягна, както й беше казал той.
Тя също бе чувала за злите мрачни елфи и не можеше да остави Конър сам.
— Обърни се! — изкрещя младият мъж.
Несъзнателно Дризт се опита да отговори с помощта на езика на жестовете — сложните мимики и движения с ръце, които мрачните елфи често използваха, за да общуват.
— Той прави заклинание! — извика Елени и легна по очи на полянката с боровинките. Конър изкрещя и се хвърли срещу мрачния елф. Преди да разбере какво става, Дризт сграбчи младежа под лакътя, а с другата си ръка изви китката му, за да вземе оръжието. Мрачният елф завъртя тежкия меч три пъти над главата на Конър, после го преметна във въздуха, хвана острието на меча и го подаде на младия мъж с дръжката напред. Дризт разпери ръце и се усмихна. Според обичаите на мрачните елфи показването на превъзходство без нараняването на опонента означаваше покана за приятелство. Но тази ослепителна демонстрация успя да предизвика в най-големия син на фермера Бартоломю Тисълдаун само страхопочитание и ужас.
Конър дълго остана със зяпнала уста. Мечът падна от ръката му, но той не забеляза това, панталоните му се намокриха и прилепнаха към краката му, но той не усети нищо.
От гърдите на младежа се изтръгна ужасен вик. Той грабна пищящата Елени и двамата се втурнаха към яворовата горичка, за да приберат останалите. После всички заедно се затичаха към къщи и не спряха докато не достигнаха портите на фермата.
С разперени ръце, Дризт остана сам на полянката с боровинките. Усмивката му бавно се стопяваше.
Две очи като живи въглени наблюдаваха с особен интерес сцената, разиграла се на полянката.
Неочакваната поява на мрачния елф, облечен в гнолски плащ, бе отговорила на много от въпросите на Тифанис. Куиклингът бе огледал внимателно труповете на гнолите и не можеше да приеме, че смъртоносните им рани бяха нанесени от грубо изкованите оръжия на фермерите от града.