Когато видя великолепно изработените ятагани, висящи на колана на мрачния елф и изумителната ловкост, с която той бе обезвредил момчето на фермера, Тифанис разбра какво се е случило.
Прашните следи, който оставяше след себе си, можеха да объркат и най-добрия преследвач в Царствата. Тифанис беше дух, който никога не се движеше в една посока. Той профучаваше край планинските пътеки, обикаляше около стволовете на някои дървета, спускаше се нагоре-надолу по други и често удвояваше, дори утрояваше пътя си. Но разстоянията не го притесняваха.
Дризт още стоеше на полянката и размишляваше над провалената среща, когато дребният куиклинг застана пред огромния, морав баргест.
4
Тревоги
Бартоломю Тисълдаун промени коренно мнението си за чудатото същество, което Лиъм бе нарекъл „Дризит“, след като най-големият му син Конър му бе дал друго, много по-приемливо название — мрачен елф. През целия си четирийсет и петгодишен живот, фермерът Тисълдаун беше живял в Малдобар — градът, намиращ се на петдесет мили нагоре по поречието на Реката на мъртвите орки, североизточно от Сундабар. Бащата на Бартоломю беше прекарал живота си в Малдобар, дядо му също. През всичките тези години фермерът Тисълдаун бе чул за мрачните елфи само веднъж — тогава се носеха слухове, че малкото селище на горските елфи, намиращо се в Мразовития Лес, на стотина мили северно от града на фермерите, е било нападнато. Говореше се, че вероятните извършители са били отряд мрачни елфи, но селището бе атакувано преди повече от десет години.
Когато чу разказа на децата си за станалото при полянката с боровинките, фермерът Тисълдаун не можа да успокои страховете си, все пак той не знаеше нищо за тези опасни тъмнокожи същества. Конър и Елени бяха пораснали достатъчно и можеха да се грижат за себе си в подобни критични ситуации. Те бяха видели елфа отблизо и бяха убедени, че кожата му е била тъмна.
— Единственото нещо, което не мога да проумея — каза Бартоломю на Бенсън Делмо, дебелият веселяк, кмет на Малдобар и на останалите фермери, събрали се в къщата му същата нощ, — е защо този мрачен елф е пуснал децата. Не съм експерт по мрачните елфи, но съм чувал достатъчно, за да очаквам съвсем различно поведение от тях.
— Може атаката на Конър да е била по-добра, отколкото той самият предполага — тактично се обади Делмо. Всички бяха чули историята за обезоръжаването на младежа. Лиъм и останалите деца на Тисълдаун, с изключение на клетия Конър, разбира се, винаги бяха готови да разкажат отново този момент от случката.
Най-големият син наистина оценяваше доверието, което му бе гласувал кмета, но не можеше да излъже. Конър поклати категорично глава:
— Той ме надхитри — призна си младежът. — Може би бях прекалено изненадан, когато го видях, но той ме победи, при това съвсем честно.
— Не му е било лесно да го стори — добави Бартоломю, за да разсее подигравките на групата. — Всички сме виждали как се бие Конър. Миналата зима той повали три гоблина, че дори и вълците, които яздеха.
— Успокой се, добри ми Тисълдаун — предложи кметът. — Никой не се съмнява в превъзходството на сина ти.
— Аз се съмнявам в произхода на този враг! — заяви едрият и рунтав като мечок Роди МакГрисъл, най-настървеният за битка жител на града. Роди прекарваше повече време в планината, отколкото в грижи за фермата си. Тези задължения не бяха от най-приятните за него и когато се обявеше награда за ушите на някой орк, Роди неизменно обираше повече скъпоценности, отколкото всички в града взети заедно.
— Сядай си на мястото — заяви планинецът, когато Конър понечи да стане и да се защити. — Знам, че казваш това, което си видял и вярвам, че си видял това, което казваш. Но ти го нарече „мрачен елф“ — зад тези две думи се крие нещо много по-страшно, отколкото можеш да си представиш. Ако беше видял мрачен елф, предполагам, че ти и хлапетата щяхте да сте вече мъртви на онази поляна с боровинките. Не, не мисля, че е бил мрачен елф, но из онези планини бродят и други същества, дето могат да направят това, което казваш, че е направило съществото.
— Назови ги де — обади се сърдито Бартоломю. Той не харесваше особено Роди. МакГрисъл се бе усъмнил в историята на сина му и това го бе подразнило. Фермерът Тисълдаун държеше на почтеността на семейството си. Всеки път, когато грубият и шумен Роди идваше на посещение в дома му, Бартоломю Тисълдаун и жена му трябваше цяла седмица след това да напомнят на децата си, особено на Лиъм, какво означава прилично държание.