Роди сви рамене, без да се обижда от тона на съгражданина си.
— Гоблин, трол или може би горски елф, престоял на слънце — след последните си думи той избухна в смях, като зарази с веселието си всички присъстващи в къщата и успокои настъпилото напрежение.
— Но как можем да разберем какво е това същество? — попита Делмо.
— Ще разберем като го намерим — заяви Роди. — Утре призори — каза той и посочи всички, седящи на трапезата, — ще тръгнем и да видим какво ще открием!
За да сложи край на импровизираното събрание, МакГрисъл удари с ръце по масата и се изправи. На път към вратата той се обърна веднъж и намигна пресилено на насядалите около масата, а устните му се разтеглиха в широка, почти беззъба усмивка.
— И, момчета — добави той, — да не забравите оръжията си!
Грубият планинец си тръгна към къщи, а гръмкият му смях продължи да отеква в ушите на фермерите дълго след като бе затръшнал вратата. Когато всички започнаха да се разотиват, един от мъжете предложи с надежда:
— Може да повикаме пазител. Чух, че има в Сундабар, една от сестрите на лейди Алустриел.
— Още е рано да предприемаме такива мерки — заяви кметът Делмо и попари обнадеждените усмивки на фермерите.
— Нима може да е рано, когато са замесени и мрачни елфи? — побърза да добави Бартоломю.
Кметът сви рамене.
— Нека тръгнем с МакГрисъл. Ако някой може да разбере какво се крие в планината, това е той — заяви Делмо, после тактично се обърна към най-големия син на Тисълдаун — Вярвам на думите ти, Конър. Наистина ти вярвам, но трябва да сме сигурни, преди да се обърнем за помощ към такава забележителна личност, като сестрата на владетелката на Града на сребърната луна.
Кметът и останалите фермери поеха всеки към къщи, а в кухнята на Тисълдаун останаха само Бартоломю, баща му — Марке и Конър.
— Не беше гоблин, нито пък горски елф — промълви тихо и смутено младежът, а в тона му се усещаше гняв.
Бартоломю Тисълдаун потупа сина си по рамото.
Никога не се беше съмнявал в думите му.
Горе в планината, в своята пещера, Улгулу и Кемфана също прекараха нощта в тревоги.
— Ако наистина е мрачен елф, това означава, че е натрупал много опит и е любител на предизвикателствата — сподели Кемфана с по-големият си брат. — Вероятно е достатъчно опитен, за да завърши превръщането на Улгулу.
— И да ме изпрати право в Геена! — довърши изречението огромният водач. — Ти копнееш да напусна тази земя.
— Ти също копнееш за деня, в който ще се завърнеш в пушещите разломи на родното ни измерение — напомни му Кемфана.
Улгулу изръмжа и не отговори. Появата на мрачния елф бе породила в душата му много повече размисли и страхове, отколкото можеше да си представи Кемфана. Баргестите, подобно на почти всички разумни същества, населяващи не само това измерение, познаваха природата на мрачните елфи и се стараеха да уважават расата им. Един от тях не беше опасен, но Улгулу знаеше, че армия от мрачни елфи, или дори малък отряд, можеше да се окаже смъртоносен противник. Невръстните баргести не бяха неуязвими. Градът на хората осигуряваше прехраната им и това можеше да продължи така, само ако двамата подбираха жертвите си внимателно.
Но ако мрачните елфи подготвяха нападение, двете чудовища вероятно щяха да останат без храна.
— Трябва да убием този мрачен елф — отбеляза Кемфана. — Ако е шпионин, не бива да допускаме да се завърне в родината си.
Улгулу хвърли смразяващ поглед към своя брат, после повика куиклинга:
— Тифанис… — изкрещя той. Още не беше изрекъл името, когато малкият дух се озова на рамото на господаря си.
— Искате-да-отида-и-да-убия-онзи-мрачен-елф, нали, господарю-мой? — попита куиклингът. — Желани-ята-ви-са-заповед-за-мен!
— Не! — изкрещя на секундата Улгулу, усетил, че Тифанис ще изчезне всеки момент.
Когато чу заповедта на баргеста, малкият дух вече бе преполовил разстоянието до вратата, но въпреки това успя да се върне на рамото на господаря си миг преди викът му да е заглъхнал съвсем.
— Не! — повтори отново Улгулу, но този път гласът му звучеше по-спокоен. — Може и да спечелим нещо от появата му.