Дризт сграбчи останките от плаща си, дръпна ги и ги захвърли в дълбоката пропаст. Хапещият вятър брулеше потното му чело, но елфът продължи напред с гордо вдигната глава и широко отворени лилави очи.
Това беше съдбата, която беше избрал.
На склона на една друга планина, недалеч от убежището на Дризт, още едно същество наблюдаваше изгряващото слънце. Улгулу също бе напуснал родното си място — смрадливите, димящи разломи на Геена, но не по собствена воля. Такава беше неговата участ, неговата предначертана съдба. Улгулу трябваше да израсне в този свят, докато стане достатъчно могъщ, за да се завърне у дома си. Неговото призвание беше убийството. Хранеше се с живота на немощните смъртни около себе си и се готвеше да посрещне зрелостта — огромен, силен и ужасяващ.
С всяко убийство, Улгулу ставаше все по-могъщ.
Първа част
Изгрев
То изгаряше очите ми, нараняваше всяка частица от тялото ми. Унищожи пиуафуи и ботушите ми, открадна магията от екипировката ми и отслаби силата на верните ми ятагани. Но въпреки това, всеки ден аз отивах там, присядах на моята скала, моето съдилище, и чаках изгрева на слънцето.
И всеки път то пристигаше при мен по невероятен начин. Не мога да отрека болката, но не мога да отрека и красотата на спектакъла, разкриващ се пред очите ми. Цветовете, предшестващи появата на слънцето, грабнаха душата ми така както никога преди — топлинните отблясъци на Подземния мрак бледнееха пред тях. Отначало си мислех, че се вълнувам, защото сцената за мен беше необичайна и невиждана, но дори и сега, години по-късно, чувствам как сърцето ми затуптява при вида на лекия проблясък, предизвестяващ зората.
Знам, че времето, което прекарвах на слънчевата светлина, всекидневното ми пречистване, беше нещо повече от желание да се приспособя към живота на Повърхността. Слънцето се превърна в символ на различията между новия ми дом и Подземния мрак. Обществото, от което избягах, света на подмолните уговорки и предателските заговори, не можеше да съществува в тези необятни земи, облени в дневна светлина.
Въпреки физическите страдания, които ми причиняваше слънцето, то символизираше отрицанието на онзи мрачен свят. Пречистващите му лъчи затвърдиха принципите ми така, както ослабиха магията в елфическите ми одежди.
На слънчевата светлина моят пиуафуи, плащът, който ме предпазваше от дебнещите очи на враговете ми, дрехата, предназначена за крадци и убийци, се превърна в дрипав, безполезен парцал.
1
Горчиви уроци
Дризт пропълзя в сянката на храсталака и мина покрай плоския, гол камък, който отвеждаше до пещерата, до новия му дом. Знаеше, че нещо скоро е минало оттук, при това много скоро. Нямаше видими следи от съществото, но миризмата му беше силна.
Горе на скалите, над пещерата и полегатия склон, Гуенивар обикаляше в кръг. Видял пантерата, мрачният елф се поуспокои. Дризт и вярваше съвсем безрезервно, знаеше, че тя може да прогони от скривалището му всеки неприятел, опитал се да им устрои засада. Елфът потъна в мрачния процеп в скалата и се усмихна, когато чу стъпките на пантерата, слизаща от скалата. Гуенивар бдеше над него.
Дризт спря зад един камък, точно при входа на пещерата, за да приспособи очите си към тъмнината. Слънцето още грееше ярко, въпреки че бе започнало да се спуска на запад към хоризонта, но в пещерата бе тъмно, толкова тъмно, че елфът трябваше да нагоди зрението си към инфрачервения спектър. Веднага щом привикна към тъмнината, Дризт видя неканения си гост. Иззад една скала, в дъното на голямата пещера, струеше ясен топлинен блясък — топлина от живо същество. Елфът се почувства видимо облекчен. Гуенивар беше само на няколко крачки от него, а и той, съдейки по големината на камъка разбра, че неприятелят не беше огромно същество.
Ала мрачният елф беше отраснал в Подземния мрак — там всяко създание, независимо от големината си, се считаше за опасно и не биваше да бъде подценявано. Той направи знак на Гуенивар да запази позицията си близо до изхода и пропълзя напред в мрака, за да погледне по-отблизо малкия си неканен гост.
За пръв път виждаше подобно животно. Донякъде приличаше на котка, но главата му беше много по-малка, а муцунката — много по-остра. Едва ли тежеше повече от няколко килограма. Това, както пухкавата му опашка и дебелата му козина показваше, че то по-скоро е животно, складиращо запаси, а не хищник. Дребното същество тършуваше из едно вързопче с храна, без въобще да забелязва присъствието на мрачния елф.