— Тръгвай, Гуенивар — бързо прошепна мрачния елф, преди кучетата да бяха надушили миризмата му.
Без да вдига никакъв шум, огромната пантера се затича с дълги скокове надолу по пътеката и зае позиция до едно дърво в същата горичка, в която се бяха крили децата. Изведнъж Гуенивар нададе мощен рев. Оживеният разговор на групата секна и всички обърнаха глави към дърветата.
Пантерата изскочи на полянката, профуча край изумените хора и се стрелна към островърхите скали на планинския склон. По даден знак, всички се втурнаха след Гуенивар и подканиха мъжа с кучетата да застане начело на преследването. Животните залаяха диво и скоро цялата група се отдалечи. Дризт слезе в горичката, близо до мястото, където растяха боровинките и седна да размисли над случилото се през деня. Трябваше да реши какво ще предприеме по-нататък и кое действие ще е най-правилното от всички.
На няколко пъти му, се стори, че чува отново жужащия звук, но реши, че е насекомо и не му обърна внимание.
Кучетата му бяха объркани. Роди МакГрисъл бързо се досети, че животното, което преследваха не е било съществото, което бе оставило миризмата си на полянката с боровинките. Освен това осъзна, че приятелите му, особено дебелият кмет, не биха могли да заловят огромната пантера дори и с негова помощ. Тя можеше да прескача цели клисури, за разлика от групата, а заобикалянето им щеше да отнеме прекалено много време.
— Продължавайте! — каза Роди на останалите. — Преследвайте съществото по този път. Аз ще взема кучетата, ще заобиколя, ще пресрещна пантерата и тя ще се върне към вас!
Фермерите изразиха съгласието си и се затичаха след Гуенивар, а Роди издърпа кучетата си и се отдалечи встрани. Животните бяха дресирани за лов и желаеха да продължат преследването си, но господарят им очевидно възнамеряваше друго.
В този миг няколко неща тревожеха Роди МакГрисъл. Той обикаляше из планините от трийсет години, но никога не беше нито виждал, нито чувал за тази пантера. Тя можеше да се е изплъзнала на фермерите вече поне няколко пъти, но винаги се появяваше недалеч от тях на някое видно място, сякаш предвождаше групата. Но и Роди винаги можеше да познае, когато някой се опитва да му отвлече вниманието. Грубоватият МакГрисъл подозираше, че знае къде се крие натрапникът. Той сложи намордници на кучетата, за да не вдигат излишен шум, и се запъти към мястото, откъдето бяха започнали, от полянката с боровинките.
Дризт си почиваше облегнат на едно дърво, в сенките на дебелия му дънер и се чудеше как да продължи да се появява пред фермерите, без да причинява повече паника. Докато наблюдаваше фермерското семейство, мрачният елф се бе уверил, че ще намери покой сред хората, независимо дали в този или някой друг град, само ако успее да ги убеди, че намеренията му не са злонамерени.
Изведнъж нещо отново изжужа и извади Дризт от унеса на разсъжденията му. Елфът веднага извади ятаганите си. Усети, че нещо профуча край него, но то беше толкова бързо, че не можа да реагира. Той извика от острата болка, пронизала китката му. Ранената му ръка изпусна ятагана и мрачният елф погледна към нея — очакваше да види стрела от лък, или арбалет, забита дълбоко в ръката му, но раната беше чиста и в нея нямаше нищо.
Писклив кикот накара Дризт да погледне надясно. Там стоеше малкият дух. Ятаганът висеше през рамото му и почти докосваше земята зад дребното същество, а в другата си ръка то държеше кинжал, от който капеше кръв.
Мрачният елф не смееше да се помръдне, опитваше се да прецени следващия ход на това създание. Досега не беше срещал куиклинг, дори не беше чувал за тези редки създания, но вече знаеше какво бе предимството им: бързината.
Дризт още не беше решил как да победи врага си, когато изникна нова опасност.
Веднага щом чу воя, мрачният елф осъзна, че се е издал. Едно от ръмжащите кучета на Роди МакГрисъл изскочи от храстите и се спусна в краката на Дризт. Много скоро се появи и второто, скочи високо и полетя към врата на елфа.
Този път обаче, Дризт беше по-бърз. Той замахна ниско с ятагана си, вряза го в главата на първото куче и разби черепа му. Без да се поколебае елфът отскочи назад, вдигна оръжието над главата си, насочи го право към летящото куче, а дръжката му закрепи здраво в дънера на дървото. Злощастното животно не можеше да промени посоката си и се наниза на острието. Силният удар изби ятагана от ръцете на Дризт и оръжието, заедно с кучето, тупна в някакъв храст, отстрани до дървото.