— Проклет мрачен елф! — за хиляден път изрева Роди и избърса кръвта от бузата си. — Ще го хвана този проклетник! — закани се фермерът и, за да подчертае думите си, вдигна Блийдър само с една ръка, заби го в ствола на близкия клен и почти го отсече.
5
Смъртоносна заплаха
Двамата гоблини застанали на стража, полетяха встрани, когато мощният Улгулу изхвърча през завесата и напусна пещерата.
Беше нощ. Свежият, прохладен планински въздух подейства добре на баргеста, но той се почувства още по-добре, когато си спомни задачата, която трябваше да изпълни. Моравият звяр погледна към ятагана, който му бе донесъл Тифанис. Изкусно изкованото острие изглеждаше крехко и малко в огромната тъмнокожа ръка на Улгулу.
Чудовището несъзнателно пусна ятагана на земята. Не искаше да го използва тази нощ. Баргестът искаше да използва собствените си смъртоносни оръжия — ноктите и зъбите си. Копнееше да вкуси кръвта на жертвите си и да изпие жизнената им сила, за да стане още по-велик и могъщ. Но Улгулу беше интелигентно същество и разумът му бързо надделя над кръвожадните животински инстинкти. Тази среднощна задача имаше цел, мотив, който обещаваше още по-големи печалби и унищожението на единствената реална заплаха, която бе надвиснала над невръстните баргести с появата на мрачния елф.
С гърлено ръмжене, слаб протест от страна на животинските му инстинкти баргестът грабна отново ятагана и с тежки огромни стъпки се спусна надолу по планинския склон. Звярът спря на ръба на стръмна клисура, където една-единствена тясна пътека се виеше надолу по урвата. Щеше да му отнеме много време докато успее да се спусне по този опасен път.
Но Улгулу беше гладен.
Огромният баргест отново потъна в себе си, съсредоточавайки се върху онази част от съществото си, в която се концентрираше магическата му енергия. Той не беше създание от Материалния свят. Съществата от други измерения несъмнено притежаваха сили и умения, който изглеждаха магически на създанията от приемното измерение. Няколко минути по-късно, когато Улгулу излезе от транса си, очите му блестяха в оранжево от вълнение. Звярът се взря в урвата и съсредоточи погледа си в една точка на равното дъно, вероятно на четвърт миля от ръба на пропастта.
Пред очите му се появи врата, която искреше във всички цветове на дъгата и сякаш висеше във въздуха над клисурата. Смехът му прозвуча като рев, огромният баргест отвори вратата и точно пред прага и откри мястото, към което бе съсредоточил погледа си. Чудовището пристъпи напред, изминавайки цялото разстояние до дъното на клисурата, с една огромна хиперпространствена крачка.
Улгулу продължи да тича надолу по планинския склон и към града на хората. Тичаше бързо — нямаше търпение да осъществи пъкления си план.
Когато достигна подножието на планината, баргестът отново потъна в себе си и се съсредоточи в магическата част на съзнанието си.
Крачките на Улгулу постепенно се забавиха. Накрая чудовището спря, започна да се гърчи в ужасни спазми и да издава неразбираеми, гъргорещи звуци. Костите му се сляха в едно с пукащи звуци, кожата му се разкъса и измени, а цветът и стана почти черен.
Когато Улгулу отново тръгна надолу по планината, крачките му на мрачен елф вече не бяха толкова огромни.
Тази вечер Бартоломю Тисълдаун седеше с баща си Марке и най-големия си син в кухнята на самотната ферма в западните покрайнини на Малдобар. Съпругата и майката на Бартоломю бяха отишли в хамбара, за да затворят животните, преди да настъпи нощта, а четирите му деца се бяха сгушили на топло в леглата си в малката стаичка до кухнята.
Обикновено нощем трите поколения на семейство Тисълдаун си почиваха на топло, похърквайки в леглата си, но сега Бартоломю се страхуваше, че ще трябва да изминат много нощи преди обичайното спокойствие да се завърне в притихналата ферма. В околността беше забелязан мрачен елф. Фермерът Тисълдаун не беше много сигурен, че той може да им навреди — съществото бе имало възможност да убие Конър и децата, а ги бе пуснало да си отидат живи и здрави — но самото присъствие на този елф, щеше да предизвика доста вълнения в града.
— Можем да се преместим в центъра на града — предложи Конър. — Ще ни намерят място да се подслоним, а и целият Малдобар ще застане зад нас.
— Ще застане зад нас? — повтори саркастично Бартоломю. — Нима някой ще изоставя фермата си всеки ден, за да идва тук и да ни помага в работата? Кой от тях мислиш ще язди до тук всяка вечер, за да се грижи за животните?