— Спокойно, Гуенивар — тихо промълви Дризт и прибра ятаганите си. Той пристъпи напред, за да огледа по-добре това създание, въпреки че не смееше да се приближи много — не искаше да го изплаши. Мислеше си, че ако успее да спечели доверието на животното, ще намери още един приятел…
Дочуло гласа на елфа, дребното животинче се извърна рязко и живо запристъпя с предните си малки лапи към стената.
— Спокойно — тихо промълви Дризт, този път на непознатото създание. — Няма да ти сторя нищо лошо — мрачният елф направи още една крачка напред, животното изсъска, рязко се обърна, а малките му задни крачета застъргаха по каменния под.
Дризт едва удържа смеха си. Струваше му се, че това същество май иска да пробие стената и да избяга през нея.
В този момент Гуенивар се хвърли напред. Развеселеното лице на елфа изведнъж се помрачи от тревогата на пантерата.
Дребното същество навири опашка и слабата светлина в пещерата помогна на елфа да различи белите райета по гърба му. Гуенивар изскимтя, обърна се да избяга, но вече беше твърде късно…
Само след час Дризт и Гуенивар вече вървяха по пътеките в подножието на планината — търсеха си нов дом. Бяха спасили каквото можаха, макар че и то не бе много. Гуенивар пристъпваше отстрани, не смееше да се доближи до приятеля си. Колкото по-близо беше до него, толкова по-силна бе миризмата.
Мрачният елф прие всичко спокойно, въпреки че смрадта, която се носеше от собственото му тяло, щеше да му остане за урок — за съжаление много по-горчив, отколкото му се искаше. Не знаеше името на това дребно създание, но се бе постарал да запомни вида му. Следващия път, когато срещнеше скункс, щеше да се пази по-добре.
— Нима ще трябва да се пазя от всички същества в този странен свят? — прошепна Дризт. Не за пръв път мрачният елф имаше подобни опасения. Той не знаеше почти нищо за Повърхността и още по-малко за съществата, обитаващи земите и последните няколко месеца беше прекарал в пещерата или навън, но рядко се спускаше в по-населеното подножие на планината.
Докато събираше храна, беше съзрял няколко животни от разстояние. Дори бе видял няколко човека, но не можеше да събере кураж, за да напусне скривалището си и да поздрави съседите си. Страхуваше се от вероятността да не го приемат и от мисълта, че вече не знае накъде да бяга.
Звукът от течаща вода доведе миризливия мрачен елф и неговата пантера до един буен поток. Дризт веднага намери хубава сянка, свали екипировката си и започна да се съблича, докато Гуенивар се хвърли надолу по потока, за да лови риба. Пляскането на пантерата, играеща във водата, накара Дризт да се усмихне и посмекчи суровото му изражение. Тази вечер щяха да си похапнат добре.
Мрачният елф внимателно разкопча катарамата на колана си и положи изкусно изкованите си остриета до изплетената от митрил ризница. Чувстваше се уязвим без ятаганите и екипировката си — докато живееше в земите на Подземния мрак, не можеше да си представи да се раздели с тях, но тук, на Повърхността, не ги бе ползвал от месеци. Дризт погледна към ятаганите си, сети се кога за последен път бе имал нужда от тях и горчивите спомени нахлуха в съзнанието му.
Трябваше да се сражава със Закнафейн — собствения му баща и ментор, най-добрият му приятел. След сблъсъка беше оцелял само Дризт. Легендарният Повелител на меча бе мъртъв, но той бе онзи, който спечели битката. Не Закнафейн бе причакал Дризт при мостовете в пещерата с киселинното езеро, а неговият дух, контролиран от злата матрона Малис До’Урден. Тя искаше да отмъсти на сина си за това, че се бе отрекъл от Кралицата на Паяците и от цялото хаотично общество на мрачните елфи. Дризт бе прекарал повече от трийсет години в Мензоберанзан, но така и не бе приел пресметливия и жесток начин на живот, установен в града на мрачните елфи. Въпреки изкусните си умения с мечовете, младият До’Урден беше позор за семейството си. Той бе избягал, бе избрал изгнанието в земите на Подземния мрак. Заради тази негова постъпка върховната жрица, матрона Малис, трябваше да се прости с благоразположението на Лот.
За да го спечели отново, матрона До’Урден събуди духа на Закнафейн, Повелителя на меча, когото бе принесла в жертва на Кралицата на Паяците, и изпрати неживата му същност по следите на сина си. Но върховната жрица беше сгрешила — в тялото на Закнафейн все още живееше частица от душата му, достатъчна да се възпротиви срещу убийството на Дризт. За един-единствен миг Зак бе успял да надделее над волята на Малис, да извика победоносно и да скочи в езерото със зелената киселина.