— Не, няма да ти позволя! — нададе вой Кемфана и запълзя по пода.
В мига, в който Дризт сграбчи ятагана си, две огромни ръце го хванаха през кръста и го повдигнаха от земята.
— Ще те размажа и ще те изям! — изрева чудовището и елфът наистина чу как едно от ребрата му изпука. Опита се да се извърти, за да види противника си, но после се отказа и се концентрира върху това как да освободи ръката си, държаща ятагана.
Още едно ребро се пропука. Огромните ръце на Кемфана го стискаха все по-силно. Баргестът не искаше просто да убие този мрачен елф, той искаше да го изяде и да пирува с живителната му сила, благодарение на която щеше да стане по-зрял и могъщ.
— Ще те изям, елфе — смееше се гигантът. — Ще пирувам!
Черпейки сила от образите на фермерското семейство в съзнанието си, Дризт сграбчи ятагана с две ръце и успя да го вдигне нагоре, над главата си. Острието навлезе в отворената, гладна паст на Кемфана и потъна в гърлото му.
Дризт започна да извива и върти оръжието си с всичка сила.
Огромният баргест се замята диво. Мускулите и ставите на елфа едва не се скъсаха от напрежение, но той се съсредоточи върху целта си — дръжката на ятагана — и продължи да я извива и върти.
Кемфана се строполи тежко и се претърколи върху Дризт с надеждата, че го премаже до смърт. Болка нахлу в съзнанието на мрачния елф.
— Не! — изкрещя той и съсредоточи цялата си воля за живот върху образа на малкото, пепеляворусо момче, заклано в леглото си.
От гърлото на Кемфана излизаха гъргорещи звуци, въздухът свистеше през задушаващата го кръв. Когато съществото върху Дризт престана да мърда, мрачният елф разбра, че е спечелил битката.
Искаше му се просто да се свие на кълбо и да възобнови нормалното си дишане, но сражението съвсем не беше към своя край. Елфът изпълзя изпод Кемфана, избърса кръвта — собствената си кръв — от устните си, изтръгна ятагана от гърлото на чудовището и намери кинжала си.
Усещаше, че раните му са сериозни и че могат да се окажат дори смъртоносни, ако не се погрижеше навреме за тях. Дишаше тежко, дробовете му се пълнеха с кръв, но той сякаш не забелязваше това, защото Улгулу, чудовището, което бе убило фермерите и децата им, беше още живо.
Гуенивар отскочи от гърба на огромния вълк и отново се приземи върху стръмния скален насип над входа на пещерата. Улгулу се завъртя, изръмжа и подскочи към пантерата, драскайки с нокти по камъните, мъчейки се да се изкачи по-нагоре.
Пантерата подскочи отново, приземи се върху гърба на баргеста-вълк, обърна се и впи нокти в козината му. Чудовището се обърна, но Гуенивар за пореден път се озова върху скалите. Играта на „удряй и бягай“ продължи още няколко мига. Пантерата все така нападаше, после се оттегляше, но най-накрая вълкът успя да разгадае тактиката й и да я повали на земята с огромните си челюсти. Котката се изви и побягна, но се приближи прекалено много до стръмната пропаст. Улгулу се надвеси над Гуенивар и препречи пътя и за бягство.
Дризт се появи на входа на пещерата точно в мига, в който вълкът започна да избутва пантерата към ръба на пропастта. Камъчета се затъркаляха надолу по клисурата. Задните лапи на пантерата се подхлъзнаха надолу, после отново се изкачиха на ръба и се опитаха да се задържат. Дризт знаеше, че дори могъщата Гуенивар не може да се противопостави на тежестта и силата на този баргест.
Мрачният елф разбра, че едва ли ще успее да я спаси навреме. Той извади фигурката от черен оникс и я хвърли близо до котката.
— Върви си, Гуенивар! — заповяда Дризт.
Пантерата обикновено не би оставила господаря си в такъв тежък момент, но този път разбра намеренията му.
Улгулу я притискаше с всичка сила, неотстъпно я тласкаше към пропастта.
Изведнъж чудовището се озова срещу неуловима мъгла. И вълкът се наведе назад и се закатери диво, събаряйки много камъни, както и статуетката, в пропастта. Той загуби равновесие, не може да се задържи и в следващия миг летеше към дъното на клисурата.