— Скоро ще се стъмни — отбеляза пазителката. — Да стъкмим лагера сега, а утре ще видим как ще прекосим пролома.
Габриел и Фрет кимнаха в съгласие, но Роди възрази.
— Следата още е прясна! — каза той. — Кучето трябва да се спусне долу, а ние трябва поне да го последваме, преди да се приготвим за пренощуване.
— Това може да ни отнеме часове… — запротестира Фрет, но Чучулигата прекъсна дребното джудже.
— Елате — подкани ги пазителката и се запъти на запад, където склонът беше стръмен, но не непреодолим.
Тя не беше съгласна с Роди МакГрисъл, но не желаеше да спори с представителя на Малдобар.
Когато слезе в пролома, отрядът откри само още загадки. Роди обикаляше навсякъде с кучето си, но не откри нито следа от неуловимия мрачен елф, а Чучулигата потъна в дълбок размисъл. Изведнъж истината проблесна в съзнанието и, а усмивката и я разкри и на останалите.
— Той си играе с нас! — изсмя се Габриел, досетил се какво бе развеселило пазителката. — Той ни доведе до самия пролом, защото е знаел, че ще си помислим, че е използвал магия, за да се спусне долу!
— Какви ги говориш? — ядоса се Роди, въпреки че той сам бе опитен следотърсач и много добре разбираше какво се е случило.
— Да не искаш да кажеш, че ще трябва да се изкачим отново горе? — завайка се Фрет.
Пазителката се засмя, но когато погледна към МакГрисъл, настроението и се изпари.
— Утре сутрин — промълви тя.
Този път планинецът не възрази.
На другата сутрин слънцето още не беше изгряло, когато групата се изкачи на върха на клисурата. Кучетата на Макгрисъл отново тръгнаха по следата на Дризт, връщайки се обратно на мястото откъдето бяха тръгнали — скалата, на която бе стоял елфът. Трикът бе прост, но в главите на всичките опитни следотърсачи се въртеше един-единствен въпрос: как този мрачен елф бе успял да се откъсне толкова от следата си, че да заблуди кучето на планинеца? Когато стигнаха до гъстите дървета, Ястреборъката Чучулига знаеше, че отговора се крие там.
Тя кимна на Келиндил, който сваляше тежката си раница. Ловкият елф се хвана за един нисък клон, залюля се, преметна се на другото дърво и започна да оглежда наоколо, за да разбере откъде бе минал мрачният елф. Клоните на дърветата се преплитаха и възможностите изглеждаха много, но не след дълго Келиндил намери посоката и поведе Роди и кучето му по новия път, минаващ встрани от гъсталака, заобикалящ горния склон на планината и свиващ към Малдобар.
— Градът! — извика ужасен Фрет, но останалите не му обърнаха внимание.
— Не е тръгнал към града — заяви Роди. Беше толкова заинтригуван, че съвсем бе забравил обичайния си гневен тон. Той бе ловец на глави и обичаше да е изправен пред достоен противник, поне по време на преследването. — Потокът — обясни МакГрисъл. Мислеше си, че този път е успял да разгадае загадката, която им бе приготвил мрачният елф. — Отправил се е към потока, за да мине по течението му, да се отърве от нас и да се върне в гората.
— Този мрачен елф е хитър съперник — отбеляза Дарда, напълно съгласен със заключението на едрия планинец.
— И вече има поне един ден преднина — добави Габриел.
Фрет въздъхна тежко и пазителката реши да обнадежди малкия си приятел:
— Не се страхувай — каза му тя. — Ние сме запасени с всичко, което ни е необходимо, но той — той ще трябва да спре, за да си потърси храна, да си улови нещо за ядене, докато ние можем да продължим.
— Ще спим само при нужда! — добави Роди, решен, че този път няма да позволи на останалите от отряда да го забавят. — И само за малко.
Фрет отново въздъхна.
— Ще пестим от провизиите си — добави Чучулигата, за да спечели благоразположението на Роди и защото реши, че е правилно да постъпят така. — И без това ще ни се наложи доста да се постараем, за да настигнем мрачния елф. Не искам никакви разтакавания.
— Ще пестим — тихо измърмори Фрет, въздъхна за трети път и погали корема си, за да се успокои. Колко много копнееше сега за малката си, уютна стаичка в замъка на Шлем в Сундабар!
Намерението на Дризт бе да навлиза навътре в планината, докато отрядът се откаже от преследването. Той продължи да прикрива следите си, често се връщаше назад и минаваше по дърветата, за да започне втора следа от съвсем друго място и в друга посока. Планинските ручеи прикриваха миризмата му, но преследвачите на Дризт не бяха аматьори, кучето на Роди беше от най-добрата ловна порода. Отрядът не само се движеше по следата на мрачния елф, през последните дни те дори успяха да скъсят значително разстоянието, което ги делеше. Дризт все още вярваше, че може да им избяга, но те се приближаваха все по-бързо и това породи в душата му нови, по-различни желания. Не беше направил нищо, с което да заслужи подобно преследване, дори бе отмъстил за смъртта на фермерското семейство. Беше се заклел, че занапред ще живее сам, че повече няма да застраши живота на никого, но мрачният елф познаваше самотата от дълги години. Не можеше да спре да поглежда през рамо — от любопитство, не от страх, а копнежът му към хората така и не намаляваше.