Но Фрет се бе изправил и вече мърмореше — проклинаше новата дупка в прекрасните си одежди, загрижен повече за тях, отколкото за себе си.
— Ела тук, бързо! — изкрещя му Чучулигата.
— Мътните да ги вземат тези проклети гиганти! — беше отговорът на Фрет. Със силно стиснати юмруци и тежка стъпка, джуджето се върна при другарите си.
Обстрелът продължаваше. Камъни валяха към скривалищата на приятелите, сипеха се навсякъде около тях. Изведнъж Келиндил се спусна зад скалата, където бяха Роди и кучето му.
— Скални великани — обясни елфът и посочи към хребета на половината път до върха на планината. — Най-малко дузина.
— Мрачният елф! Той ни нареди така! — изръмжа Роди и удари с юмрук по камъка.
Келиндил не беше убеден в думите на планинеца, но си замълча.
Дризт стоеше на върха на скалата и наблюдаваше битката. Беше минал по същата пътека преди около час, преди слънцето да изгрее. В мрака дебнещите гиганти не представляваха опасност за безшумния елф. Той се бе шмугнал покрай тях без дори да го забележат.
Сега, докато присвиваше очи срещу слънцето, Дризт се чудеше как да постъпи. Когато мина покрай гигантите, мрачният елф си помисли, че преследвачите му могат да пострадат. Дали не трябваше да ги предупреди, зачуди се той. Или трябваше да ги заобиколи и така да отклони отряда от великаните?
Дризт не можеше да проумее къде е мястото му в този странен и жесток свят.
— Остави ги да се избият — мрачно промълви на себе си той, сякаш се опитваше да се убеди в думите си.
Мрачният елф се насили да си припомни случилото се от предишната вечер. Неговият родственик — светлият елф — го нападна, въпреки, че Дризт му бе заявил, че не възнамерява да се бие с него. Припомни си и стрелата, стърчаща от хълбока на Гуенивар.
— Остави ги да се избият помежду си — промълви той и се обърна, за да се отдалечи. Погледна през рамо за последен път и видя, че великаните се бяха раздвижили. Една групичка стоеше на хребета и хвърляше камъни, обсипваше долината с безкрайния си запас от скали, а други две се бяха изтеглили вляво и вдясно, придвижваха се към притиснатия отряд, за да го обкръжат.
Дризт знаеше, че преследвачите му няма да успеят да избягат. Ако гигантите ги заобиколяха, те нямаше да успеят да се защитят от кръстосания им обстрел.
В този миг нещо в душата на мрачния елф се надигна — същите онези чувства, подтикнали го да нападне бандата на гнолите. Не знаеше със сигурност дали е прав, но както тогава, така и сега Дризт До’Урден виждаше злото в скалните великани.
В съзнанието на мрачния елф нахлуха и други спомени, които смекчиха непоколебимото му изражение, спомени за играещите във фермата деца, за пепеляворусото момче, окъпано в поилката на животните.
Дризт положи фигурката от черен оникс през себе си.
— Ела, Гуенивар — нареди той. — Имат нужда от нас.
— Обградени сме! — изръмжа Роди МакГрисъл, когато видя великаните, придвижващи се към върховете.
Ястреборъката Чучулига, Габриел и Келиндил се озърнаха наоколо, после се спогледаха — трябваше да намерят някакъв изход. Много пъти се бяха сражавали с великани — понякога заедно, но често и с други отряди. Досега бяха влизали с желание в битките, доволни, че ще отърват света от няколко зли чудовища, но този път се опасяваха, че изходът от сражението може да е различен. Скалните великани бяха най-добрите каменохвъргачи в Царствата, само един техен удар можеше да убие и най-силният войн. Дарда беше ранен и не можеше да избяга, а и никой от отряда не възнамеряваше да го остави.
— Бягай, планинецо — извика на Роди Келиндил. — Не ни дължиш нищо.
Едрият МакГрисъл погледна учуден към стрелеца.
— Аз не бягам, елфе — изръмжа той. — От нищо!
Келиндил кимна и постави стрела в лъка си.
— Обречени сме, ако успеят да заобиколят фланга ни — обясни пазителката на Фрет. — Умолявам те да ми простиш, драги Фрет. Не биваше да настоявам да дойдеш с нас.
Фрет сви рамене и не каза нищо. Той бръкна под дрехата си и извади малък, но здрав сребърен чук. Когато го видя, Чучулигата се усмихна. Пазителката си мислеше колко странно изглежда този чук в изнежените ръце на джуджето, свикнали да държат перото.
На най-високия планински хребет Дризт и Гуенивар вървяха по стъпките на великаните, заобикалящи отряда откъм левия фланг. Мрачният елф беше решен да помогне на хората, но не беше сигурен дали ще успее да се пребори с четири въоръжени чудовища. Но все пак можеше да се опита да отвлече вниманието на великаните дотолкова, че хванатият в капана отряд да избяга — все пак пантерата беше до него и тя щеше да му помогне.