Зад един остър завой между две каменни стени, Роди откри един от скалните гиганти. Планинецът веднага пусна злото си куче, то се хвърли безстрашно напред и подскочи високо — едва достигна кръста на шестметровия гигант.
Изненадан от неочакваната атака, великанът замахна с огромната си сопа и удари кучето. Щеше да смачка злобното псе само за миг, ако не беше безпощадната брадва на Роди — Блийдър, която се вряза в бедрото му с цялата сила на едрия планинец. Гигантът се сви и кучето на Роди се хвърли напред, започна да се катери по него и да го дере, после впи зъбите си в лицето и шията му.
Роди замахна с брадвата и посече чудовището, сякаш сечеше дърво.
Дризт се носеше и танцуваше върху търкалящите се камъни, сякаш яздеше скалната лавина. Видя, че отнякъде изникна един великан, който също се запрепъва по камънаците, но бе посрещнат от Гуенивар.
Ранен и зашеметен великанът мигновено потъна под камъните.
Дризт нямаше време да се наслади на успеха на отчаяния си план. Заклинанието му за левитация действаше малко, но достатъчно, за да му позволи да се носи над камъните. Но дори и над основния поток, каменните отломки го удряха често, прахта го задушаваше и дразнеше чувствителните му очи. Почти заслепен, Дризт едва успя да различи едно било, което можеше да му осигури подслон, но единственият начин да стигне до него бе да развали заклинанието си за левитация и да скочи до там.
Друг скален къс се заби в тялото му и едва не го превъртя във въздуха. Мрачният елф усещаше как силата на магията му отслабва и знаеше, че има само една възможност. Той възвърна равновесието си, сложи край на заклинанието и се затича към билото.
Дризт се претърколи и се хвърли напред в бяг на живот и смърт. Една скала се заби в коляното на вече ранения му крак и го повали на земята. Мрачният елф отново се затъркаля, правейки всичко възможно, за да се приближи към билото, ала инерцията му не бе достатъчна. Той се изправи, искаше да се спусне напред и да измине останалото разстояние, но не можеше да движи ранения си крак.
Мрачният елф остана да лежи безсилен и безпомощен. Изведнъж усети, че нещо го удря силно по гърба и го повлича. Помисли си, че това е краят, ала миг по-късно отвори очи и разбра, че по някакъв начин е успял да стигне до билото и че нещо го е затрупало, но не камъни или прах.
Гуенивар стоеше върху господаря си и го предпазваше докато и последният камък не спря да се търкаля надолу по склона.
Най-накрая чукарите отстъпиха място пред по-открито пространство и Чучулигата и Габриел отново се видяха. Точно пред тях, зад една стена от безредно нахвърляни камъни, висока около четири метра и дълга около петнайсет, двамата другари съзряха някакво движение.
На върха на стената се появи великан. С яростен рев той издигна една скала над главата си и се приготви да я хвърли. От врата и гърдите на чудовището се подаваха няколко стрели, но то сякаш не ги забелязваше.
Следващият изстрел на Келиндил обаче, наистина успя да привлече вниманието на великана — стрелата на елфа попадна право в лакътя на чудовището. То зави от болка, стисна ръката си с другата и очевидно забрави за скалата, която с тъп звук се строполи върху главата му. Замаян, гигантът стоеше, без да помръдва, и още две стрели го пронизаха, този път в лицето. Той се олюля за миг, после се строполи в прахта.
Чучулигата и Габриел си размениха бързи усмивки, за да споделят признателността си към изкусния елф-стрелец, после продължиха настъплението си и се отправиха към противоположните краища на стената.
Веднага щом зави покрай каменната стена, Ястреборъката Чучулига изненада един от великаните. Чудовището посегна към сопата си, но мечът на пазителката го закова на място и отсече ръката му. Скалните великани бяха мъчно преодолими съперници — юмруците им можеха да забият човека в земята, а кожата им беше твърда като скала, от което бяха получили и името си. Ала ранен, изненадан и без оръжието си, гигантът не можеше да се мери с опитната пазителка. Тя скочи на върха на стената, почти се изравни на височина с него, и започна да му нанася удари с меча си.
Чучулигата замахна два пъти и ослепи великана. Третият светкавичен страничен удар преряза гърлото на чудовището.
След това действията на пазителката преминаха изцяло в отбрана, защото умиращият великан започна отчаяно да размахва ръце. Тя обаче умело избегна и парира последните му удари.
На Габриел не му провървя така, както на приятелката му. Последният великан не беше близо до каменната стена. Когато се спусна край него, войнът успя да изненада чудовището, но то имаше достатъчно време да реагира, а и в ръцете си държеше голям камък.