Дризт се напрегна в очакване и се опита да обмисли следващия си ход.
Водачът на гнолите се огледа наоколо, огледа и подчинените си, сякаш проучваше доколко са обгърнати от танцуващите пламъци. Съдейки по завършеността на заклинанието, този мрачен елф, къпещ се в потока, не беше от простолюдието — или поне Дризт се надяваше главатарят на бандата да си мисли това. Младият До’Урден се поуспокои, веднага щом водачът свали копието си и нареди на подчинените си да направят същото. След това гнолът излая няколко думи, който звучаха на неразбираем език. Видял явното объркване на елфа, водачът извика нещо на гърления език на гоблините.
Дризт разбираше този език, но диалектът на гнола беше толкова странен, че успя да различи само няколко думи, между които бяха „приятел“ и „водач“.
Младият До’Урден предпазливо направи крачка към брега. Гнолите се отдръпнаха и му направиха път, позволиха му да вземе екипировката си. Дризт направи още една колеблива крачка, после сякаш се поотпусна — бе видял черната котка, притихнала в храстите наблизо. Трябваше само една команда и Гуенивар с един-единствен огромен скок щеше да се приземи насред бандата на гнолите и да унищожи всички.
— Аз и ти да тръгнем заедно? — попита Дризт на езика на гоблините, опитвайки се да имитира диалекта на водача.
Гнолът извика нещо, но произнесе думите толкова бързо, че единственото, което Дризт успя да разбере бе края на въпроса — думата „съюзник“?
Мрачният елф бавно кимна, надявайки се да е разбрал правилно смисъла на казаното от водача.
— Съюзник! — с дрезгав глас изрева гнолът. Всички от бандата му се ухилиха и започнаха да се потупват по раменете от облекчение.
В този момент Дризт взе екипировката си и побърза да си сложи колана с ятаганите. Забелязал невниманието на гнолите, мрачният елф погледна към Гуенивар и кимна по посока на пътеката, простираща се напред, и гъстата растителност край нея. Бързо и тихо пантерата зае новата си позиция. Дризт реши, че няма нужда да издава всичките си тайни, преди да е напълно сигурен в намеренията на новите си спътници.
Той и гнолите тръгнаха надолу по криволичещите проходи в подножието на планината. Дали от уважение към елфа, дали заради името, което си беше извоювала расата му, или поради някаква друга причина, но зверовете вървяха на разстояние от него. Дризт подозираше, че най-вероятно е заради миризмата му — къпането в потока не бе успяло да я отмие.
Водачът на гнолите се обръщаше все по-често към Дризт, а думите му звучаха развълнувано. Докато говореше, намигваше дяволито или енергично разтъркваше големите си лапи. Елфът нямаше никаква представа за какво говори водачът, но от доволното му и нетърпеливо припляскване предположи, че явно става дума за някакво пиршество.
Той скоро се досети накъде отива бандата — често беше наблюдавал от извисяващите се върхове на планината светлините на малкото земеделско селце, сгушено в прострялата се пред него долина. Можеше само да гадае какви са отношенията между хората, живеещи там и гнолите, но подозираше, че не са приятелски.
Когато се приближиха към селцето, всички членове на бандата се снишиха в отбранителни позиции, започнаха да се промъкват покрай храстите и да се крият в сенките им. Здрачаваше се. Наближиха главния път на селото, погледнаха на запад и видяха малкия, усамотен фермерски чифлик.
С дрезгав глас, главатарят на гнолите прошепна:
— Едно семейство — водачът изговаряше думите бавно и ясно, за да е сигурен, че Дризт ще разбере всяка от тях. — Трима мъже и две жени…
— Една девойка — добави жадно друг гнол.
Главатарят изръмжа.
— И трима младежи — завърши той.
Дризт си помисли, че най-накрая е разбрал целта на разходката до селото, но изненаданият му вид накара гнола да потвърди опасенията му.
— Врагове! — заяви той.
Мрачният елф не знаеше почти нищо за двете раси и се чувстваше съвсем объркан. Гнолите бяха тези, които се канеха да нападнат хората, това беше ясно, и възнамеряваха само едно — да разграбят тази ферма веднага щом и последният слънчев лъч се скрие зад хоризонта. Ала Дризт не желаеше да влиза в битка, преди да е разбрал поне още нещо за отношенията между двете раси.
— Врагове? — попита той.
Очевидно смаян, главатарят на бандата сбърчи чело и извика нещо на неразбираемия си език, от което Дризт си помисли, че е различил думите „човек“, „слаб“ и „роб“. Гнолите усетиха притеснението на мрачния елф и започнаха нервно да попипват оръжията си и да се споглеждат.