Когато мечокът се върна, Дризт отдавна беше напуснал бърлогата му. За удоволствие на огромния звяр, на сбогуване той му бе оставил и една последна риба. Не след дълго младият До’Урден намери една по-плитка и по-малко защитена пещера на няколко ярда надолу по склона.
12
Да познаваш враговете си
Зимата отмина така бързо, както и бе настъпила. Снеговете се топяха и южният вятър донесе по-топъл въздух. Скоро Дризт успя да установи удобен режим. Най-големият му проблем бе блестенето на снега през деня. Мрачният елф бе свикнал доста добре със слънцето още през първите месеци от живота си на Повърхността. Беше се научил да се движи и дори да се бие на дневна светлина. Сега обаче, с белия сняг, който отразяваше слънчевите лъчи, му беше трудно дори да върви.
Излизаше нощем и оставяше деня на мечката и на другите подобни създания. Дризт не беше твърде притеснен от това: снегът скоро щеше да се стопи и той отново щеше да се върне към лесния живот, който бе водил в последните дни преди зимата.
Добре нахранен, добре отпочинал и под меките лъчи на блестящата омайваща луна, Дризт се взираше през реката към отдалечената стена на долината.
— Какво ли има там? — прошепна елфът на себе си.
Макар че реката бе буйна заради пролетното топене, по-рано същата нощ Дризт откри брод през нея — големи и близко разположени камъни, стърчащи над бързата вода.
Нощта едва настъпваше. Луната едва бе преполовила пътя си по небето. Изпълнен с характерните за сезона копнеж и любопитство елфът реши да хвърли един поглед на мястото. Той се спусна към брега на реката и скочи леко и пъргаво върху един от камъните. За човек или за орк — или за която и да е друга раса — пресичането по мокрите, неравни и често обли камъни може би щеше да е трудно и страшно, но подвижният елф се справи с лекота с тази задача.
Той стигна до другия бряг с тичане, подскачайки безгрижно по камъните. Колко различно щеше да е поведението му, ако знаеше, че сега бе в онази част на долината, която принадлежеше на Граул — великият предводител на орките!
Един оркски патрул забеляза лудуващия елф, преди да бе изминал и половината път до стената на долината. Орките бяха виждали мрачния елф и преди — понякога Дризт ловеше риба в реката. Граул се страхуваше от тази раса и бе наредил на подчинението си да се пазят от елфа, смятайки, че снеговете ще прогонят натрапника. Но зимата бе отминала, а самотният елф бе останал и сега дори пресичаше реката.
Граул нервно зачупи дебелите си пръсти, когато научи за това. Големият орк беше свикнал с удобното схващане, че този елф е сам и не е член на някоя по-голяма група. Той можеше да е шпионин или изменник. Само че Граул не можеше да е сигурен и вероятността още елфи да се присъединят към него не му се нравеше. Ако елфът беше шпионин, можеха да го последват още, а ако беше изменник, можеше да приеме орките за потенциални съюзници.
Граул беше предводител на племето от много години, необичайно дълго властване за тази хаотична раса. Големият орк бе оцелял, защото не поемаше рискове. Не смяташе да рискува и сега. Мрачният елф можеше да му отнеме водачеството, позиция, която бе много ценна за Граул. А това той нямаше да позволи. Двамата оркски патрула излязоха от дупките си малко след като Дризт бе забелязан да прекосява реката, с недвусмислена заповед да го убият.
Смразяващ вятър подухна откъм долината, а снегът бе по-дълбок до стената около нея, но Дризт не се тревожеше от това. Пред очите му се откриха големи участъци с вечнозелени растения. Короните им закриваха долината и го мамеха, след цялата зима затворен в пещерата, да отиде и да ги изследва.
Той бе оставил почти миля зад себе си, когато усети, че е преследван. Дризт всъщност не бе видял никой, освен може би бягащи сенки с ъгълчетата на очите си, но тези смътни войнски усещания му казваха истината без никакво съмнение. Той се премести към стръмния наклон и се изкачи към група гъсти дървета, после се втурна към високия хребет. Когато стигна там, той се плъзна зад голяма скала и се обърна, за да погледне под себе си.
Седем тъмни силуета, шест хуманоидни и някаква голяма кучеподобна форма, излязоха от дърветата, следвайки внимателно и методично следата му. От това разстояние Дризт не можеше да определи расата им, но подозираше, че не са хора. Огледа се добре наоколо, търсейки най-добрия път за отстъпление или най-подходящата позиция за защита.