Той почти не забеляза, че ятаганът вече бе в едната му ръка, а камата — в другата. Когато осъзна, че бе извадил оръжията си и че преследвачите му вече бяха опасно близо до него, той спря, за да помисли.
Можеше да се срещне с тях точно тук и да ги разгроми, докато изминаваха последните няколко опасни метри по хлъзгавия сипей.
— Не — промърмори си Дризт, отхвърляйки тази възможност веднага щом му хрумна.
Той можеше да ги нападне и вероятно да победи, но какъв ли товар щеше да му се наложи да носи след тази среща? Дризт не искаше да се бие, нито пък желаеше някакъв контакт с тези същества. Той вече носеше цялата вина, която можеше да понесе.
Чу гласовете на преследвачите си, гърлени звуци, подобни на гоблиновите.
— Орки — промърмори на себе си елфът, напасвайки езика с човекоподобната форма на непознатите същества.
Но това разкритие не промени намеренията му. Дризт не обичаше орките, беше видял достатъчно от смрадливите същества в Мензоберанзан, но нямаше и никаква причина, никакво оправдание, за да се бие с тях. Обърна се, избра пътя си и избяга в нощта.
Преследвачите бяха упорити. Орките бяха твърде близо до него, за да го изпуснат. Елфът разбра, че проблемът се усложнява, защото ако орките бяха враждебно настроени, а по виковете и грухтенето им той разбра, че е именно така, Дризт бе пропуснал възможността си да се сражава с тях на подходящ терен. Луната отдавна бе залязла и небето вече просветляваше пред настъпването на утрото. И орките не обичаха дневната светлина, но с блясъка на снега около него Дризт щеше да е почти безпомощен.
Елфът упорито продължаваше да отхвърля възможността да се бие и се опитваше да избяга от преследвачите, обикаляйки около долината. Тук Дризт направи своята втора грешка, тъй като втора група орки, този път придружавана от вълци и някаква много по-едра фигура, каменен великан, чакаха в засада.
Пътеката беше почти равна: едната й част се спускаше стръмно по каменистия склон отляво на елфа, а другата се изкачваше също толкова стръмно по каменистата стена отдясно. Дризт знаеше, че преследвачите няма да срещнат особени трудности да го последват при толкова предвидим маршрут и сега разчиташе само на бързината си, опитвайки се да се върне на лесната за защита ниша, преди ослепителното слънце да бе изгряло.
Ръмженето го предупреди миг преди един огромен вълк с настръхнала козина, наречен уорг, да скочи от един голям скален къс над него и да отреже пътя му. Уоргът се спусна към елфа, а челюстите му се насочиха към главата му. Дризт се наведе ниско, за да го избегне, а ятаганът му излезе от ножницата с проблясване, поразявайки широко отворената паст на звяра. Уоргът се прекатури тромаво край извръщащия се елф, а езикът му диво се мяташе в собствената му кръв.
Дризт го удари отново и го остави, но в този момент го връхлетяха орките, размахвайки копия и сопи. Дризт се обърна, за да избяга, после отново се наведе точно когато хвърлената скала прелетя край него, прехвърляйки каменистата падина.
Без да губи нито секунда елфът спусна кълбо мрак около собствената си глава.
Четиримата орки, които бяха начело, се гмурнаха в кълбото, без да го осъзнават. Останалите им двама другари се отдръпнаха назад, стиснали здраво копията си и се взряха нервно напред. Не можеха да видят нищо в кълбото от магическа тъмнина, но от дочуващите се удари от остриета и топори и от дивите крясъци, които се разнасяха отвътре, можеше да се помисли, че там се сражава цяла армия. После още някакъв звук процепи тъмнината — ръмжащ, котешки рев.
Двамата орки отстъпиха, хвърлиха по един поглед през рамо и им се прищя каменният великан по-бързо да стигне при тях. Един от орките, а после и втори, а после трети и четвърти се подадоха от мрака, пищящи от ужас. Първият претича край удивения си събрат, но вторият не го достигна.
Гуенивар се хвърли върху изненадания орк и го събори на земята, отнемайки живота му. Пантерата почти не се забави при това, скочи отново и се приземи върху един от останалите двама орки, докато те панически отстъпваха. Останалите извън кълбото мрак се раздвижиха трескаво и се втурнаха към скалите, а Гуенивар, която бе приключила с втората си жертва, ги последва.
Дризт излезе от другата страна на кълбото от мрак невредим, а от ятагана и камата капеше оркска кръв. Пред него се изправи каменният великан — огромен, с квадратни рамене, с крака големи колкото дървесни дънери, но той не се поколеба. Скочи върху един голям камък, а после се хвърли срещу врага си с ятаганите напред.