При цялото си търпение и увереност, Монтолио познаваше добре опасностите на дивия планински регион.
Пазителят бе започнал да вярва на Дризт безрезервно.
Монтолио събуди Дризт малко преди залез-слънце и поведе елфа към едно дебело дърво в северния край на горичката. В основата му имаше голяма дупка, почти колкото пещера, която бе умело прикрита с храсти и одеяло в цвят, наподобяващ ствола на дървото. Когато Монтолио го отметна настрани, Дризт разбра защо бе цялата тайнственост.
— Оръжия? — попита удивено елфът.
— Мечтаеше за ятаган — отвърна му Монтолио, припомняйки си оръжието, което Дризт бе счупил в каменния великан. — Тук имам един наистина добър.
Той пропълзя в дупката, порови в нея и след малко изпълзя обратно с едно красиво, извито острие. Дризт се приближи към отвора, за да разгледа великолепното изложение, докато пазителят се измъкваше от нея. Монтолио притежаваше огромно разнообразие от оръжия — от инкрустирани ками до огромни брадви и арбалети — малки и големи, всички изблъскани и грижливо съхранявани. Облегнато на гърба на пещерата, върху дънера на огромното дърво, имаше и едно голямо копие с дълга метална дръжка с остри шипове. Острието му беше дълго повече от три метра с дълъг, заострен край и два по-малки шипа, стърчащи на малко разстояние от него.
— Щит ли предпочиташ или може би кортик за другата си ръка? — попита го Монтолио, когато елфът, мърморейки на себе си с искрено възхищение, се появи отново. — Можеш да имаш който поискаш, освен онези с гравирания бухал. Тези щит, меч и шлем са мои.
Дризт се поколеба за момент, опитвайки си да си представи слепия мъж въоръжен за близък бой.
— Меч — каза той накрая — или друг ятаган, ако имаш.
Монтолио го погледна с любопитство.
— Две дълги остриета за бой — отбеляза той. — Предполагам, че е по-вероятно да се объркаш с тях.
— Това не е толкова необичаен стил на сражение сред мрачните елфи — отвърна Дризт.
Монтолио сви рамене, без да се съмнява и влезе обратно вътре.
— Този май е повече за показ — каза той, когато се върна с едно изцяло орнаментирано острие. — Можеш да го използваш, ако така решиш, или да вземеш меч. Имам доста от онези.
Дризт взе ятагана, за да опита баланса му. Беше лек и може би доста чуплив. Елфът обаче, реши да го задържи, смятайки, че извитото острие ще е по-добър другар на другия му ятаган, отколкото правия и тромав меч.
— Ще се грижа добре за тях — обеща той. — И ще ги използвам — добави, защото знаеше какво наистина иска да чуе Монтолио, — само когато ми се налага.
— Тогава се моли никога да не ти се налага, Дризт До’Урден — отвърна му пазителят. — Виждал съм мир и война и мога да ти кажа, че предпочитам мира! Ела сега, приятелю. Има още много неща, които искам да ти покажа.
Дризт огледа оръжията за последен път, после ги пусна в ножниците на колана си и последва Монтолио.
Лятото настъпваше бързо и заедно с добър и вълнуващ приятел и учителят, и неговият необикновен ученик бяха в добро настроение, предвкусвайки време на ценни уроци и удивителни събития.
Как ли щяха да помръкнат усмивките им, ако знаеха, че оркският крал, разгневен от загубата на десет свои войници и ценния си великан, бе насочил своите жълти, кървясали очи към тяхното убежище в търсене на елфа. Големият орк започваше да се чуди дали Дризт не се бе върнал в Подземния мрак или се бе съюзил с друга група, може би с малката банда елфи в района, или пък с проклетия сляп пазител Монтолио.
Ако мрачният елф бе още наоколо, Граул имаше намерение да го залови. Оркският предводител не поемаше рискове, а дори самото присъствие на мрачния елф беше риск.
14
Изпитанието на Монтолио
— Чаках достатъчно дълго! — каза сурово Монтолио един късен следобед. Той разтърси елфа отново.
— Чакал си? — попита Дризт, прогонвайки съня от очите си.
— Ти боец ли си или магьосник? — продължи Монтолио. — Или и двете? Някой от онези всестранно развити типове? Елфите от Повърхността са известни с това.
Изражението на Дризт се смени с объркване.
— Не съм магьосник — отвърна със смях той.
— Пазиш си тайните значи? — укори го Монтолио, макар че смехът му постепенно топеше намръщеното му изражение. Той тръгна рязко към изхода на дупката на Дризт и скръсти ръце на гърдите си. — Това няма да мине. Аз те приех при себе си и, ако си магьосник, трябва да ми кажеш!