— С плоското на остриетата! — отвърна Дризт, склонен да си поиграят. Колко обичаше той подобни изпитания в Мензоберанзан със Закнафейн!
— В името на живота ти! — отвърна Монтолио със смях, който избликна направо от коремчето му.
Пазителят замахна дъговидно с меча си, но ятаганът на Дризт го отклони на безопасно разстояние. Елфът отвърна с два бързи и къси прави удара — атака, която би сразила много противници, но изтръгна само два звука от щита на Монтолио, който вече се бе подготвил. Сигурен за позицията на Дризт, той го изтласка рязко напред.
Елфът бе избутан, преди да успее да се дръпне от пътя му. Мечът на Монтолио отново го атакува от същата страна, но Дризт парира удара. Щитът на стария мъж се спусна направо, но Дризт устоя на устрема му, като упорито заби пети в земята.
Тогава умелият войн протегна щита си нагоре, повличайки едно от остриетата на Дризт и нарушавайки баланса му, а после с вик спусна меча си към средата на тялото му.
По някакъв начин сега елфът успя да усети атаката. Надигна се на пръсти, доверявайки се на интуицията си и рязко изхвърли задника си назад. При цялото си отчаяние все още можеше да усети връхлитането и изсвистяването на меча край него.
Дризт премина в настъпление, предприемайки няколко хитри и сложни техники, с които смяташе да сложи край на този изпит. Монтолио обаче, предугади всяка от тях и всички усилия на Дризт бяха възнаградени със същия звук на ятагана върху щита. После пазителят нападна и елфът се оказа силно притиснат. Той не бе начинаещ в битките без светлина, но Монтолио, бе прекарал всеки час от всеки свой ден като слепец и действаше с такава лекота, като че ли имаше идеално зрение.
Скоро Дризт разбра, че не може да победи. Помисли си дали да не измести боя извън зоната на заклинанието, но после неочаквано ситуацията се промени, тъй като действието му изтече и тъмнината изчезна. Смятайки, че играта е свършила, Дризт отстъпи няколко крачки назад, напипвайки пътя си с крака до стърчащия корен на някакво дърво.
Монтолио се извърна към противника си с любопитство, без да променя позицията си, после го последва — бавно и неумолимо.
Дризт смяташе, че постъпва много хитро, като скочи и прелетя стремително над него с намерение да се завърти зад гърба му и да го нападне от едната или другата страна, докато обърканият човек е още дезориентиран. Само че, не стана така, както очакваше. Щитът на Монтолио срещна лицето на елфа, докато той бе по средата на маневрата си. Дризт изстена и падна тежко на земята. Когато се отърси от замайването, той осъзна, че Монтолио седи удобно на гърба му, а мечът му почива върху раменете на Дризт.
— Как… — започна той.
Гласът на човека беше по-остър, отколкото елфът никога го бе чувал.
— Ти ме подцени, елфе. Възприемаш ме като сляп и безпомощен. Никога не го прави отново!
За един кратък миг Дризт искрено се зачуди дали Монтолио не възнамерява да го убие — толкова ядосано звучеше. Той знаеше, че неговото снизхождение го е наранило и разбра, че Монтолио ДеБруши, толкова уверен и способен, може сам да стои на старите си крака. За първи път, откакто го бе срещнал, Дризт осъзна колко болезнено трябваше да е било за него да загуби зрението си. Какво ли още бе загубил той, зачуди се елфът?
— Толкова е очевидно — каза Монтолио след кратко мълчание. Гласът му отново бе омекнал. — Нападнах отдолу.
— Очевидно е, само ако усетиш, че магията за тъмнина е свършила — отвърна Дризт, чудейки се колко точно е увредено зрението на Монтолио. — Никога не бих предприел тази маневра в тъмнината, без зрение, което да ме води, а как един слепец може да знае, че заклинанието е свършило?
— Ти ми кажи! — сопна се Монтолио, без да помръдне, за да освободи гърба на Дризт. — С мислене! Неочакваното разместване на краката ти, направено твърде леко, за да е в абсолютна тъмнина, и въздишката ти, елфе! Тя изрази облекчението ти, защото в този миг вече знаеше, че не можеш да ме надвиеш без зрението си.
Монтолио стана от Дризт, но елфът остана проснат, обмисляйки обяснението. Той осъзна колко малко знае за своя спътник, колко много бе предполагал в момент, където човекът бе разсъждавал.
— Е, хайде, идвай — подвикна му Монтолио. — Първият урок за тази вечер приключи. Беше ценен, но има и други неща, които трябва да свършим.
— Каза, че ще мога да поспя — напомни му Дризт.