— Мислех, че си по-опитен — отвърна му незабавно Монтолио, подсмихвайки се на позата, която елфът бе заел.
Докато Дризт жадно усвояваше многобройните уроци, които пазителят му предаде същата нощ и през следващите дни, старият човек също събираше информация за него. Работата им бе свързана най-вече с настоящето. Монтолио учеше Дризт на всичко за света и как да оцелява в него. И неизменно единият или другият, обикновено Дризт, изпускаше по някой коментар за миналото си. Това се превърна почти в игра за тях — споменаването на някое старо събитие, повече, за да зърне удивлението на другия, отколкото да направи уместна забележка. Монтолио знаеше няколко забавни истории от многобройните си години на странстване, приказки за храбри битки срещу гоблините и смеховити шеги, които обикновено сериозният войн изиграваше със завидно майсторство. Дризт споменаваше миналото си с известни опасения, но разказите му за Мензоберанзан, за злокобната и зловредна Академия и за жестоките задкулисни борби между отделните домове далеч надхвърляха всичко, което Монтолио някога си бе представял.
Но колкото и страховити да бяха разказите на Дризт, Монтолио знаеше, че той премълчава нещо, че носи на плещите си някакво ужасно бреме. Първоначално пазителят не го притискаше. Той запази търпението си, доволен, че двамата споделяха еднакви принципи и, че успя да допринесе за рязкото подобряване на бойните умения на елфа, заедно с начина му на възприемане на света.
Една нощ под сребърната светлина на луната Дризт и Монтолио почиваха в дървените столове, които пазителят бе изработил от клоните на едно вечнозелено растение. Яркостта на луната, която ту се скриваше, ту изплуваше от бързите, разкъсани облаци, очароваше елфа.
Монтолио не можеше да види луната, но старият човек също се наслаждаваше на свежата нощ, а Гуенивар удобно се бе настанила върху краката му. Той разсеяно зарови ръка в дебелата козина на мускулестия врат на пантерата и се заслуша в многобройните звуци, носени от ветреца, в бъбренето на хиляди създания, които елфът дори не забелязваше, макар че слухът му бе по-добър от този неговия. Понякога Монтолио се подсмихваше, когато чуваше домашна мишка да цвърчи ядосано на бухала, който вероятно бе прекъснал храненето й и я бе принудила да се върне в дупката си.
Поглеждайки към пазителя и Гуенивар, толкова спокойни и приемащи себе си, Дризт усети пристъп на приятелски чувства, но и вина.
— Може би не трябваше да идвам тук, прошепна той, обръщайки се с гръб към луната.
— Защо? — попита тихо Монтолио. — Не харесваш ли храната ми? — Усмивката му обезоръжи Дризт, докато елфът натъжено се извръщаше към него.
— Имам предвид на Повърхността — поясни той, опитвайки се да се усмихне, въпреки обзелата го тъга. — Понякога мисля, че изборът ми беше много егоистичен.
— Оцеляването винаги е егоистично — отвърна Монтолио. — И аз самият понякога мога да го почувствам. Веднъж ми се наложи да пронижа сърцето на един мъж с меча си. Жестокостта на света предизвиква огромни угризения, но за щастие те милостиво отминават и със сигурност не са нещо, което трябва да изпитваш в битката.
— Как бих искал да отминат и мен — подхвърли Дризт повече на себе си или на луната, отколкото на Монтолио.
Но тази забележка засегна пазителя. Колкото по-близък ставаше с Дризт, толкова повече споделяше с него незнайния му товар. Елфът беше млад по стандартите на народа си, но вече бе извънредно мъдър и притежаваше повече бойни умения, отколкото някои професионални войни. Без съмнение част от мрачното наследство на Дризт беше бариерата от отхвърляне, с която той щеше да се срещне на Повърхността. Според преценката на Монтолио обаче, Дризт би трябвало да превъзмогне предразсъдъците и да има дълъг и щастлив живот, осигурен от забележителните му таланти. „Какво е това, което толкова потиска този елф?“ зачуди се той. Дризт страдаше повече, отколкото се усмихваше и наказваше себе си повече, отколкото би трябвало.
— Искрена ли е тъгата ти? — попита го Монтолио. — Повечето тъги не са, както знаеш. Повечето измислени терзания се дължат на погрешни разбирания. Но ние, или поне тези, които са искрени със себе си, винаги съдим себе си с по-строги мерки, отколкото очакваме другите да прилагат към нас. Предполагам, че това може да е проклятие или благословия, в зависимост от начина, по който го възприемаш. — Той обърна слепите си очи към Дризт. — Приеми го като благословия, приятелю, като вътрешна сила, която те подтиква да покоряваш непостижими висини.