Тръпки полазиха по гръбнака на Монтолио и той тръсна глава. Разбираше, че това е само началото от истината за товара, който измъчваше Дризт.
— Това са методите на мрачните елфи — каза преднамерено спокойно Дризт, опитвайки се да обясни отношението на събратята си към убийството. — В Мензоберанзан съществува строга йерархия. За да се издигнеш в нея, за да придобиеш по-високо положение, ти просто трябва да елиминираш стоящите над теб.
Лекото потрепване в гласа му издаде Дризт. Монтолио напълно разбираше, че той не приема злите действия на събратята си и никога не ги бе приемал.
Дирзт продължи с разказа си, описвайки му подробно и точно повече от четирийсетте години, които бе прекарал в Подземния мрак. Разказа му за дните, под строгото настойничество на Виерна, преминали в безкрайно чистене на параклиса на дома и в овладяване на вродените му умения и място в обществото на елфите. Отдели много време, за да обясни на Монтолио тази странна социална структура, йерархията, основана на строгите рангове и лицемерието на елфическия „закон“ — просто жестока фасада, прикриваща един град на абсолютен хаос. Монтолио изтръпна, когато чу за войните между семействата. Бруталните конфликти, които не позволяваха на нито един благородник да оцелее, дори на децата. Монтолио изтръпна дори повече, когато Дризт му разказа за елфическото „правосъдие“, за разрушаването на дома, който се бе провалил в опита си да премахне друго семейство.
Разказът му смекчи суровостта си, когато елфът стигна до времето, прекарано с баща му Закнафейн, неговия най-скъп приятел. Разбира се, най-щастливите спомени на Дризт бяха само кратка отсрочка, прелюдия към ужаса от смъртта на Закнафейн.
— Майка ми уби моят баща — обясни хладнокръвно Дризт, но болката му беше очевидна, — принесе го в жертва на Лот заради моите престъпления, после съживи трупа му и го изпрати след мен, за да ме убие, за да ме накаже заради това, че измених на семейството си и на Кралицата на Паяците.
Отне му малко време, за да поднови историята, но когато го направи, той отново говореше правдиво, дори разкриваше собствените си провали в онези дни на самота сред пустошта на Подземния мрак.
— Страхувах се, че ще загубя себе си и принципите си и ще стана примитивно, диво чудовище — каза той на границата на отчаянието. Но после емоционалната вълна, която беше самата му същност, се надигна отново и лицето му се озари от усмивка, докато си припомняше времето с Белвар, най-почитаният надзирател и Трак, печът, превърнат в клюнесто изчадие. Усмивката му беше кратка, защото разказът на Дризт неочаквано го отведе до мястото, където Трак падна убит от неживото чудовище на матрона Малис. Още един приятел бе умрял по негова вина. И съвсем навреме, щом елфът стигна до излизането си на Повърхността, над източните планини пукна зората. Сега Дризт подбираше думите си по-внимателно, защото не бе готов да разкрие трагедията с фермерското семейство от страх, че Монтолио ще го осъди и ще сложи край на новоизградената им връзка. Разумът на Дризт можеше и да му нашепва, че не той е убил фермерите, че дори е отмъстил за смъртта им, но вината е необяснимо чувство и елфът все още не можеше да намери думи да опише станалата трагедия.
Мъдрият и стар Монтолио имаше верни разузнавачи в целия район и знаеше, че Дризт крие нещо. Когато се срещнаха за пръв път, елфът бе споменал фермерското семейство, а и Монтолио бе чул за цял род, заклан в Малдобар. Той не бе повярвал дори за минута, че Дризт може да е участвал в това, но подозираше, че по някакъв начин е замесен в него. Все пак, той не го притисна. Дризт беше по-честен и много по-многословен, отколкото Монтолио бе очаквал и наемникът бе уверен, че елфът ще попълни очевидните празнини в разказа си, когато сам реши.
— Добър разказ — проговори накрая той. — За своите няколко десетилетия си преживял повече, отколкото други елфи за триста години. Но раните ти не са много и ще зараснат.
Дризт не бе толкова убеден и му хвърли скръбен поглед, а Монтолио можеше да му предложи само утешително потупване по рамото, докато ставаха и се отправиха към леглата си.
Елфът още спеше, когато Монтолио събуди Свирчо и завърза дебела бележка за крака на бухала. Свирчо не остана много доволен от инструкциите му, пътуването можеше да продължи седмица — ценно и приятно време на тези височини за лов на мишки и гнездене. Но въпреки цялото си бухане той не можеше да не се подчини.