Выбрать главу

Свирчо наежи перата си, хвана първия порив на вятъра и се извиси с усилие към покритите със сняг планински вериги, които щяха да го заведат до Малдобар, а ако бе необходимо и отвъд него — до Сундабар. Монтолио знаеше от своите разузнавачи, че сестрата на господарката на Града на сребърната луна, известна пазителка с не по-малка от неговата слава, беше все още в този район и изпрати Свирчо да я намери.

* * *

— Няма-ли-да-има-край-това? — изстена елфидът, наблюдавайки яките мъже, вървящи по пътеката. — Първо-злите-мрачни-елфи, а-сега-и-тези-скотове! Ни-кога-ли-няма-да-се-отърва-от-тази-напаст!

Тифанис се плесна през устата и спусна краката си на земята толкова бързо, че изкопа малка дупка в пръстта.

Надолу по пътеката едно голямо, осеяно с белези жълто куче ръмжеше и оголваше зъбите си и той, осъзнавайки, че животното вдига доста шум, го връхлетя, описвайки широк полукръг, прекосявайки пътеката далеч зад пътниците, като мина от другата му страна. Жълтото куче, все още гледайки в обратната посока, вирна глава и объркано заскимтя.

Дризт и Монтолио не казаха нищо за разказа на елфа през следващите няколко дни. Дризт размишляваше над болезнените си спомени, а Монтолио тактично му даде времето, от което се нуждаеше. Вършеха ежедневната си работа методично и с по-малко ентусиазъм, но и двамата разбираха, че отчуждението им бе нещо краткотрайно.

Постепенно те станаха по-близки, което подхрани надеждата на Дризт, че може отново да намери толкова верен приятел, колкото Белвар или дори Закнафейн. Една сутрин обаче, елфът бе събуден от глас, който познаваше твърде добре и отначало помисли, че неговото време с Монтолио е стигнало до своя край.

Пропълзя до дървената врата, която защитаваше стаята му, прокопана в земята, и погледна навън.

— Мрачен елф, Муши — казваше Роди МакГристъл, държейки в ръка счупен ятаган. Изглеждаше още по-едър под многобройните пластове кожа, които носеше, яхнал малък, но жилав жребец и застанал на ръба на стената, обграждаща долината. — Виждал ли си го?

— Да съм го виждал? — повтори Монтолио саркастично, намигайки демонстративно с млечнобелите си очи. Но Роди не се засмя.

— Знаеш какво имам предвид! — изръмжа той. — Виждаш повече отколкото много от останалите, така че не се прави на глупак! — Тогава кучето на Роди, разкривайки зловещия белег, който Дризт му бе оставил, усети позната миризма и започна да души възбудено и да се върти напред-назад около пътеката към долината.

Дризт се приготви за бой, единият ятаган вече бе в ръката му, а върху лицето му бе изписано изражение на ужас и объркване. Нямаше желание да се бие — не искаше дори отново да се среща с кучето.

— Прибирай си кучето! — сопна се Монтолио.

МакГристъл очевидно беше любопитен.

— Виждал ли си мрачния елф, Муши? — попита той отново, но този път с подозрение.

— Може и да съм — отговори Монтолио. Той се обърна и нададе крясък, едва доловимо изсвирване. Кучето на Роди, усещайки чистата и недвусмислена ярост на пазителя, веднага подви опашка между краката си и се промъкна между краката на коня.

— Имам гнездо на лисици тук — излъга Монтолио ядосано. — Ако кучето ти ги докопа… — остави заплахата недовършена, но Роди очевидно беше впечатлен. Той нахлузи нашийник на кучето си и го придърпа здраво до себе си.

— Елфът трябва да е същият, който мина оттук при първите снегове — продължи Монтолио. — Няма да ти бъде лесно с него! — Той се разсмя. — Чух, че имал трудности с Граул и май се е върнал отново в тъмния си дом. Смяташ ли да го последваш в Подземния мрак? Разбира се, тогава репутацията ти значително ще нарасне, ловецо на глави, макар че цената може да е собственият ти живот! — Дризт си отдъхна при тези думи, Монтолио бе излъгал заради него! Можеше да види, че пазителят не обръща много внимание на МакГристъл и този факт също му се понрави. После обаче, Роди се обърна рязко, разказвайки историята за трагедията в Малдобар грубо и изопачено и постави приятелството между Дризт и Монтолио на изпитание.

— Елфът уби семейство Тисълдаун! — изръмжа Роди срещу самодоволната усмивка на Монтолио, която моментално изчезна. — Закла ги, а пантерата му изяде един от тях. Ти познаваше Бартоломю Тисълдаун, пазителю. Не те ли е срам да говориш толкова лековато за това!!