— Елфът ги е убил? — попита сурово Монтолио.
Роди отново извади счупения ятаган.
— Накълца ги — изръмжа той. — За главата му се дават 2000 златни парчета. Ще ти дам 500, ако ми го намериш.
— Нямам нужда от златото ти — бързо отвърна Монтолио.
— А нямаш ли нужда да видиш убиецът заловен? Не съжаляваш ли за смъртта на Тисълдаун, най-доброто семейство от всички?
Последвалата пауза накара Дризт да повярва, че пазителят може да го предаде. Той реши, че няма да бяга, каквото и да е решението му. Можеше да оправдае гнева на ловеца, но и гнева на Монтолио. Ако той го обвиняваше, Дризт трябваше да се изправи срещу него и да бъде осъден.
— Тъжен ден — промърмори Монтолио. — Наистина бяха чудесно семейство. Хвани елфа, МакГристъл. Това ще бъде най-добрата награда, която си получавал.
— Откъде да започна? — попита тихо Роди, очевидно смятайки, че го е привлякъл на своя страна. Дризт също смяташе така, особено когато Монтолио се обърна и погледна към долината.
— Чувал ли си за пещерата Моруеме? — попита той Роди.
Лицето на ловеца видимо потъмня. Пещерата Моруеме на края на великата пустиня Анаурох бе наречена така по името на семейството сини дракони, което живееше там.
— Хиляда и петстотин мили — изпъшка МакГристъл. — През планините Нетерса.
— Елфът отиде там или поне тръгна в тази посока в началото на зимата — излъга Монтолио.
— Отишъл е при драконите? — попита удивено Роди.
— По-вероятно елфът е тръгнал към някой друг вход на Подземния мрак в този район — отговори Монтолио. — Драконите Моруеме вероятно знаят къде се намира. Трябва да поразпиташ там.
— Нямам опит в преговорите с дракони — каза Роди сериозно. — Твърде рисковано е и дори да завърши добре, струва скъпо!
— Тогава изглежда, че Роди МакГристъл ще пропусне своя първи ход! Добър опит беше, все пак, срещу един мрачен елф! Роди дръпна поводите на коня и го обърна.
— Не ми натрапвай методите си, Муши! — извика той през гръб. — Няма да му позволя да се измъкне, ако ще и да претърся всяка дупка в Нетерса сам!
— Изглежда нищо работа за 2000 парчета злато — отбеляза Монтолио, без да се впечатли.
— Елфът ми отне кучето, ухото и ми остави този белег — продължи Роди, показвайки разрязаното си лице. Ловецът на глави разбира се осъзнаваше абсурдността на действията си, слепият пазител не можеше да го види и се обърна, отдалечавайки се от долчинката.
Монтолио му помаха с отвращение, после се обърна, за да намери елфа. Дризт го срещна на края на горичката, без да знае как да му благодари.
— Никога не съм го харесвал — обясни му пазителят.
— Семейство Тисълдаун беше убито — призна направо Дризт. Монтолио кимна. — Ти знаеше?
— Знаех го още преди да дойдеш тук — отвърна той. — Честно казано, отначало наистина се чудех ти ли си го направил.
— Не съм — каза Дризт.
Монтолио кимна отново.
Настъпи моментът Дризт да попълни празнините в разказа за своите първи няколко месеца на Повърхността. Цялата вина отново се стовари върху него, когато си припомни битката с гнолите и болката отново го завладя, предизвикана от думата „Дризит“, когато разказа за Тисълдаун. Монтолио разпозна бързия елфид като куиклинг, но не знаеше как да обясни гигантския гоблин и вълчеподобното създание, с което Дризт се бе борил в пещерата.
— Добре си сторил, че си убил гнолите — каза Монтолио, когато Дризт приключи. — Освободи се от вината си за това и я остави да потъне в нищото.
— Как можех да зная? — зачуди се искрено Дризт. — Цялото ми знание произхождаше от Мензоберанзан и все още не бях отсял истината от лъжите.
— Било е доста объркващо пътуване — отвърна му старият мъж и искрената му усмивка значително стопи напрежението. — Ела, нека ти разкажа за расите и защо твоите ятагани са въздали справедливост, когато са посекли гнолите.
Като пазител Монтолио бе посветил живота си на безкрайната борба на добрите раси — хора, светли елфи, джуджета, гноми и полуръстове срещу лошите гоблиноиди и гигантоподобни, които живееха, само за да разрушават.
— Орките са ми особено противни — обясни Монтолио. — Така че сега аз си правя труда да хвърлям по едно око — бухалово око — върху Граул и смрадливия му род.
Едва тогава Дризт видя нещата в истинската им светлина. Завладя го спокойствие, защото инстинктите му се бяха оказали верни и можеше, поне за малко и поне отчасти, да се освободи от вината си.