— А какво ще кажеш за ловеца на глави и другите като него? — попита той. — Изглежда той не пасва много добре на твоята класификация.
— Има добри и лоши представители във всяка раса — продължи да обяснява Монтолио. — Аз ти говоря само в общи линии и нямам никакво съмнение, че в общи линии гоблиноидите и гигантоподобните са зли!
— Как можем да сме сигурни? — притисна го Дризт.
— Просто наблюдавай децата — отвърна Монтолио. Той продължи да обяснява не толкова съществените разлики между децата на добрите раси и децата на лошите раси. Дризт го чуваше, но някак отдалеч, и не се нуждаеше от повече детайли. Разликата винаги се забелязваше при децата. Дризт се почувства по-добре, мислейки за действията си срещу гнолите, щом си спомни как децата на Тисълдаун си играеха. После си припомни, че в Мензоберанзан, който му изглеждаше съвсем близо, но и отдалечен на хиляди години, баща му също беше изразил подобни схващания. „Дали всички деца са зли?“, чудеше се Закнафейн и през всеки миг от обречения си живот беше преследван от писъците на умиращите деца от благородно потекло, заловени при борбите между враждуващите семейства.
Когато Монтолио приключи, настъпи мълчание. Двамата приятели имаха нужда от време, за да осмислят многобройните откровения през този ден. Монтолио знаеше, че Дризт е утешен, когато елфът съвсем неочаквано се обърна към него, усмихна се широко и внезапно смени трудната тема.
— Муши? — попита го той, повтаряйки името, което МакГристъл бе употребил за Монтолио.
— Монтолио ДеБруши — изкикоти се старият пазител, като намигна гротескно на Дризт. — Муши, за приятелите и за онези като МакГристъл, които не могат да се справят с по-сложни думи от шиш, мечка или убивам!
— Муши — промърмори Дризт, забавлявайки се за сметка на Монтолио.
— Нямаш ли си работа, Дризит? — сопна му се той.
Дризт кимна и се отдалечи развеселен. Този път звученето на „Дризит“ не го засегна толкова много.
— Пещерата Моруеме — вайкаше се Роди. — Проклетата пещера Моруеме! — в следващия момент един малък елф седна върху коня му, зяпайки вцепенения ловец на глави в лицето. Тифанис бе подслушал разговора в горичката на Монтолио и прокле късмета си, когато пазителят успя да отклони Роди. Ако той можеше да хване Дризт, представи си куиклингът, и двамата вече можеха да са напуснали живота му, факт, който не го притесняваше особено.
— Сигурен-ли-си, че-не-си-точно-толкова-глупав, колкото-смята-старият-мъж? — изтърси той.
— Тук! — извика Роди, замахвайки несръчно към елфида, който почти успя да падне, но се овладя и се покатери на коня, за да седне зад него. — Какво в името на Деветте Пъкъла си ти? — изрева ловеца на глави. — Стой на едно място!
— Аз съм приятел — отвърна Тифанис толкова бавно, колкото можеше.
Роди го погледна внимателно през рамо.
— Ако искаш да хванеш елфа, вървиш в грешна посока — заяви самодоволно елфидът.
Малко по-късно Роди се отклони към стръмните склонове на юг от долината на Монтолио и наблюдаваше как пазителя и тъмнокожия му гост вършат своите задължения.
— Добър-лов! — пожела му Тифанис, а после се върна обратно при Кароак, огромният вълк, който миришеше по-добре от този човек.
Заплененият от далечната сцена Роди почти не забеляза изчезването на куиклингът.
— Ще си платиш за лъжата, пазителю — измърмори той през зъби. Зла усмивка се разля по лицето му, когато започна да обмисля начините за залавяне на двамата приятели. Щеше да е деликатна задача. Но пък работата с Граул винаги беше такава.
Пратеникът на Монтолио се върна два дни по-късно със съобщение от Ясреборъката. Свирчо се опита да разкаже отговора на пазителя, но раздразнителният бухал беше абсолютно неподходящ за предаването на толкова дълъг и сложен разказ. Объркан и без да има друга възможност, Монтолио връчи писмото на Дризт и каза на елфа да го прочете високо и бързо. Дризт, който още не се бе усъвършенствал в четенето, разбра за какво става въпрос, едва след като бе прочел няколко реда. Бележката допълваше разказа на Ястреборъката Чучулига за това какво се бе случило в Малдобар и при последвалото преследване. Версията и се приближаваше доста до истината, оневинявайки Дризт и посочвайки баргестите като истинските убийци.
Облекчението, което изпита елфът, бе толкова голямо, че почти остана без дъх, когато трябваше да прочете за удоволствието и признателността на Ястреборъката Чучулига, че „достойният елф“ е попаднал при Монтолио.