— Аз не… — започна Дризт, но затруднението му го накара да замълчи. Монтолио казваше истината и той го знаеше. Беше сметнал, поне на подсъзнателно ниво, пазителят за непълноценен още при първата им среща. Дризт усети, че въпреки това не е показал неуважение към приятеля си. Той имаше високо мнение за него, но се беше поддал на предразсъдъци и бе сметнал, че физическите ограничения на пазителя са по-големи от неговите собствени.
— Да, смяташ ме за такъв — поправи го Монтолио — и аз ти прощавам за това. В твоя защита ще кажа, че ти се отнасяше към мен по-честно от всеки, който съм познавал, дори от онези, които са преживяли с мен безброй битки. Сега седни — нареди той на Дризт.
— Мой ред е да ти разкажа историята си, както ти ми разказа своята.
— Откъде да започна? — въздъхна Монтолио, почесвайки бузата си. Всичко вече му изглеждаше толкова смътно, като друг живот, който бе оставил далеч, далеч назад. Все още обаче, той поддържаше една връзка с миналото си: обучението си като войн на богинята Миелики. Дризт, обучен по подобен начин от самия него, щеше да разбере това. — Още от най-ранна възраст отдадох живота си на гората, на естествения ред — започна той. — Научих, както започна да учиш и ти, за живота в дивия свят и скоро реших, че ще защитавам това съвършенство, тази хармония на циклите, твърде огромни и прекрасни, за да бъдат разбрани. Ето защо толкова ми харесва да побеждавам орките и други като тях. Както ти казах и преди, те са врагове на естествения ред, врагове на дърветата и на животните толкова, колкото и на хората, и на останалите добри раси. Жалки създания, за които не изпитвам вина, когато ги съсичам!
Монтолио прекара много часове, разказвайки на Дризт за част от кампаниите, за експедициите, които бе предприел сам или в които бе участвал като разузнавач на големи армии. Разказа му за собствената си учителка, Диламон, умел боец с лък, която бе дала десет хиляди изстрела, без да пропусне целта си нито веднъж.
— Тя умря в битка — обясни Монтолио, — защитавайки една фермерска къща от скитаща банда великани. Но не плачи за повелителката Диламон, защото нито един фермер не пострада и нито един от великаните, които избягаха, не посмя да пристъпи отново в тази област.
Гласът на Монтолио се сниши, когато стигна до по-близкото си минало. Разказа на елфа за далекогледците, за последната му кампания и за това как бяха повели битка с червения дракон, който опустошаваше селищата им. Драконът бе убит, както и трима от далекогледците, а лицето на Монтолио бе лошо обгорено.
— Духовниците се погрижиха добре за мен — каза мрачно Монтолио. — Не остана белег, който да свидетелства за болката. — Той спря и Дризт за първи път, откакто бе срещнал стария войн, видя сянка от болка да прекосява лицето му. — За очите ми обаче, не можаха да направят нищо. Раните бяха извън възможностите им.
— Дошъл си тук, за да умреш — каза Дризт, по-укорително, отколкото бе възнамерявал.
Монтолио не отхвърли обвинението.
— Бях усетил дъха на драконите, копията на орките, гнева на злите хора и алчността на онези, които съсипваха земята заради собствената си печалба — отговори той. — Нито едно от тези неща не ме нарани толкова много, колкото съжалението. Дори далекогледите ми спътници, които се бяха сражавали заедно с мен толкова много пъти ме съжаляваха. Дори ти.
— Аз не… — опита се да го прекъсне Дризт.
— Ти наистина ме съжаляваше — натърти Монтолио. — В нашата битка ти смяташе себе си за по-добър. Ето защо загуби! Силата на всеки войн е мъдростта, Дризт! Войнът разбира себе си, своите врагове и приятелите си. Ти ме смяташе за сакат, иначе никога нямаше да предприемеш маневрата с прескачането. Но аз те разбирах и предвиждах това движение. — Лицето му неочаквано се озари от лукава усмивка. — Главата ти все още ли те боли?
— Да — призна Дризт, разтривайки натъртеното място, — макар че мислите ми изглеждат прояснени.
— Колкото до първоначалния ти въпрос — продължи Монтолио, доволен от направената забележка, — няма нищо изключително в слуха ми или в някое от другите ми сетива. Аз просто обръщам повече внимание на това, което ми казват те от повечето хора и те ме ръководят доста добре, както вече си разбрал. Наистина, първоначално аз също не подозирах за собствените си възможности и ти си прав в предположението си защо дойдох тук. Без очите си се смятах за мъртъв и исках да умра тук, в тази долина, която бях открил и обикнал при по-ранните си пътувания.