Може би се дължи на Миелики, Повелителката на горите, макар че по-вероятно е на Граул, един толкова близък враг, но не след дълго промених намеренията си. Тук аз намерих цел, сам и осакатен — защото през онези първи дни аз бях сакат. Тази цел придаде нов смисъла в живота ми, а това от своя страна ме накара да осмисля отново своите ограничения. Сега съм стар и изморен, и сляп. Ако бях умрял преди пет години, както възнамерявах, щях да умра без животът ми да бъде завършен. И никога нямаше да разбера колко далеч мога да стигна. Само в нещастието, каквото Монтолио ДеБруши никога не си бе представял, успях да опозная себе си и своята богиня толкова добре.
Монтолио спря, за да прецени влиянието на думите си върху Дризт. Той чу, че елфът се размърда при споменаването на богинята и прецени, че това движение се дължи на неудобство. В очакване да разгадае това откритие, Монтолио бръкна под ризницата и туниката си и извади медальон, оформен като глава на еднорог.
— Не е ли красив? — попита многозначително той.
Дризт се подвоуми. Еднорогът беше изработен прекрасно и беше чудесен, но значението, което можеше да има, не се нравеше много на елфа. В Мензоберанзан той бе станал свидетел на безумието от следването на заповедите на божествата и изобщо не бе харесал видяното.
— Кое е твоето божество, мрачен елфе? — попита го Монтолио. През всички седмици, в които двамата бяха заедно, те никога не бяха обсъждали религията си.
— Нямам божество — отвърна дръзко Дризт — и не искам да имам.
Сега беше ред на Монтолио да замлъкне.
Дризт стана и направи няколко крачки.
— Моите събратя се подчиняваха на Лот — започна той. — Дори и да не е причината за злината им, тя със сигурност насърчава тяхното коварство, както прави Груумш с орките и както другите богове правят с другите хора. Да се следват боговете е безумие. Вместо това, аз ще следвам сърцето си.
Леката усмивка на Монтолио намали въздействието от думите на Дризт.
— Ти имаш свое божество, Дризт До’Урден — каза той.
— Моето сърце е моето божество — заяви Дризт, обръщайки се към него.
— Както и моето.
— Но ти нарече твоята богиня Миелики — възрази Дризт.
— А ти още не си намерил име на твоето божество — отвърна му Монтолио. — Това не означава, че нямаш божество. Твоето божество е твоето сърце, а какво ти казва то?
— Не знам — отвърна Дризт, след като обсъди притеснителния въпрос.
— Помисли тогава! — извика Монтолио. — Какво ти казаха инстинктите ти за гнолите или за фермерите в Малдобар? Лот не е твое божество, поне това е сигурно. Тогава какъв бог или богиня отговаря на онова, което е в сърцето на Дризт До’Урден?
Монтолио почти можеше да чуе как Дризт свива рамене.
— Ти не знаеш? — попита старият пазител. — Но аз знам.
— Въобразяваш си твърде много — отвърна Дризт все още неубеден.
— Наблюдавам твърде много — каза Монтолио със смях. — Близка ли ти е Гуенивар по сърце?
— Никога не съм се съмнявал в този факт — отвърна честно Дризт.
— Гуенивар се следва Миелики.
— Откъде знаеш? — заяде се Дризт, който започваше да се смущава. Нямаше нищо против предположенията на Монтолио за него самия, но не бе съгласен с подобно отношение към пантерата. За Дризт Гуенивар изглеждаше някак над всички богове и следването им.
— Откъде знам? — повтори невярващо Монтолио. — Котката ми каза, разбира се! Гуенивар е същността на пантерата, създание от царството на Миелики.
— Гуенивар не се нуждае от твоите определения — тросна му се Дризт ядосано и рязко се премести, за да седне отново до него.
— Разбира се, че не — съгласи се той. — Но това не променя фактите. Ти не разбираш, Дризт До’Урден. Ти си израснал с извращенията на едно божество.
— А твоето е истинското, така ли? — попита саркастично Дризт.
— Те всички са истински и страхувам се, всички са едно — отвърна Монтолио. А Дризт трябваше да се съгласи с констатацията му: той наистина не разбираше.
— Ти мислиш божествата за външни създания — опита се да му обясни старият човек. — Виждаш ги като физически същества, опитващи се да контролират твоите действия за собствените си цели и така ти, в своята упорита независимост, им се противиш. Но аз ти казвам, че божествата са вътре в нас, независимо дали човек ги приема за свои или не. Ти си следвал Миелики през целия си живот, Дризт. Но просто не си имал име, с което да я наречеш.