— Кой съм аз, че да раздавам правосъдие? — продължи да говори на себе си мрачният елф. Той се извърна от пантерата и мъртвия гнол и се отправи към кичестите храсти, за да избърше кръвта от остриетата си. — Гнолите не ме нападнаха, дори ме пощадиха, когато ме намериха в потока. А как им се отплатих аз? Като пролях кръвта им!
Дризт погледна с надежда към Гуенивар сякаш очакваше, дори се надяваше, че пантерата ще го укори, ще го порицае и ще потвърди вината му. Но тя стоеше на същото място, без да помръдва, а големите и блестящи в нощта, жълто-зелени очи не бяха нито вперени в Дризт, нито укоряваха постъпката му.
Мрачният елф се опита да възрази — искаше да потъне във вината си, но спокойното изражение на Гуенивар не се промени нито за миг. Когато живееха сами, в пустошта на Подземния мрак, когато Дризт беше изгубил себе си в свирепите пориви, подтикващи го да убива, пантерата често не му се подчиняваше, дори веднъж се бе прибрала в Звездната равнина без разрешението му. Сега обаче, тя като че ли не възнамеряваше нито да си тръгва, нито пък изглеждаше разочарована. Гуенивар се изправи, отърси гладката си черна козина от калта и клонките, после се приближи към мрачния елф и потърка муцуната си в него.
Постепенно Дризт се успокои. Той отново избърса ятаганите си, този път в гъстата трева, прибра ги в ножниците им и погали Гуенивар по главата, за да й благодари.
— Говореха като зли създания — прошепна елфът, сякаш за да се убеди сам в думите си. — Намеренията им ме подтикнаха към това, което сторих.
Разсъжденията му звучаха несигурно, но Дризт трябваше да се насили да повярва в тях. Той въздъхна дълбоко, постара се да се успокои и да потърси в душата си силата, от която се нуждаеше. Изведнъж се досети, че Гуенивар отдавна не се е прибирала в Звездната равнина и че е време пантерата да се върне у дома и да си почине. Бръкна в малката си кесийка, но преди да извади фигурката от черен оникс, Гуенивар вдигна лапа и бутна ръката му. Мрачният елф погледна котката с любопитство, а тя се облегна тежко на него и едва не го събори.
— Вярна моя приятелко — промълви Дризт, осъзнал, че изморената пантера не иска да се връща у дома, а да остане с него. Елфът извади ръка от кесийката, приклекна на едно коляно и притисна Гуенивар до себе си в силна прегръдка. После двамата заедно, един до друг, се отдалечиха от горичката.
Тази нощ Дризт не можа да заспи — остана през цялото време загледан в звездите и потънал в размисли. Гуенивар усети тревогата му и не го остави сам, а когато той се отправи да посрещне следващата зора, пантерата, въпреки че бе изморена и измъчена, с тежка походка закрачи до него. Двамата откриха един скалист хребет в подножието на планината и седнаха да чакат предстоящия спектакъл.
Под тях, в града на фермерите, и последните светлинки загаснаха. Небето на изток порозовя, после се обагри в пурпурни цветове, но Дризт мислеше за друго. Погледът му не се откъсваше от фермерските къщи в далечината, съзнанието му се опитваше да си представи всекидневието на този непознат народ и да измисли някакво оправдание за случилото се през миналия ден.
Хората бяха фермери, Дризт знаеше само това, а явно бяха и трудолюбиви, защото много от тях вече бяха излезли навън и работеха на нивите си. Тези факти го обнадеждиха, но не бяха достатъчни — от тях мрачният елф не можеше да си направи извод за цялостното поведение и характер на човешката раса.
Точно в този момент, когато дървените фермерски постройки и полята със зърно се обляха в дневна светлина, Дризт взе решение.
— Трябва да науча повече, Гуенивар — каза меко той. — Ако аз… ако ние… решим да останем на Повърхността, трябва да опознаем съседите си.
Мрачният елф кимна в потвърждение на думите си. Вече бе доказал на себе си, при това болезнено, че не може винаги да бъде равнодушен наблюдател на случващото се в този свят. Разумът често го подтикваше към действие и Дризт не можеше да му се противопостави. А когато знаеше толкова малко за расите, обитаващи околността, разсъжденията му можеха да го подведат. Можеха да го накарат да причини зло на невинните и по този начин да наруши принципите си, в който така силно вярваше.
Дризт присви очи срещу светлината и се загледа в далечния град. Търсеше нещо, което да го упъти, да му даде някакъв отговор.
— Ще отида там — каза той на пантерата. — Ще отида, ще ги наблюдавам и ще се науча.
Гуенивар стоеше неподвижна, без да издава нито звук. Дризт не можа да прецени дали е разбрала думите му и дали одобрява решението му или не, но когато посегна към кесийката си за фигурката от черен оникс, пантерата не го спря. Няколко секунди по-късно огромното животно тичаше по тунела между измеренията, към родния си звезден дом, а Дризт тръгна по пътеките, водещи към селището на хората и отговорите, които търсеше. Елфът спря само веднъж — при трупа на последния гнол, защото трябваше да вземе плаща му. Разтрепери се от ужас само при мисълта, че краде, ала мразовитата нощ непрестанно му напомняше, че загубата на неговия пиуафуи може да се окаже фатална.