Единственият отговор на Дризт, единственият възможен отговор на това нечувано твърдение, беше да избухне в смях.
— Но — продължи Монтолио, — ще се обзаложа на кофа пресни пъстърви и три добри жребци, че старият Граул няма да дойде да се бие. Той ще остане сред дърветата да наблюдава и ще чупи дебелите си ръце. А когато ги разгромим и отблъснем, той ще е първият, който ще побегне! Никога не е имал куража да участва в истинска битка, особено откакто стана крал. Създал си е твърде много удобства, предполагам, за да ги загуби. Е добре, ние ще укротим малко заплахите му!
Дризт отново не можеше да намери отговор, както не можеше да спре да се смее на абсурдността на ситуацията.
— Иди да си починеш — каза Монтолио, почесвайки наболата по бузата си брада и се обърна, за да дообмисли обстановката. — Аз ще направя някои приготовления — ще бъдеш удивен, обещавам ти и ще те събудя след няколко часа.
Последното мърморене, което елфът чу, докато се увиваше в одеялото си в тъмната дупка, постави всичко на мястото му.
— Да, Свирчо, чакам това вече дълго време — каза Монтолио развълнувано и Дризт не се съмняваше в нито една негова дума.
За Келиндил и неговия елфически род това беше спокойна пролет. Те бяха номади, скитащи се из областта и намиращи подслон навсякъде, където успеят — по дървета и пещери. Обичаха широкия свят, танцуваха под звездите, пееха с мелодията на буйните планински потоци, ловяха елени и диви глигани в гъстите гори на планините.
Келиндил разпозна ужаса — рядко срещана емоция сред безгрижната група — върху лицето на своя братовчед, веднага след като елфът влезе в лагера късно една вечер. Всички се събраха около него.
— Орките се раздвижват — обясни той.
— Граул е открил керван? — предположи Келиндил.
Братовчед му поклати глава, изглеждаше смутен.
— Твърде рано е за търговците — отвърна той. — Граул има предвид друга плячка.
— Долината — извикаха в един глас няколко елфи. Цялата група се обърна към Келиндил, очевидно зачитайки отговорната позиция на елфа.
— Не вярвам, че мрачния елф е в съюз с Граул — отговори Келиндил на неизречения въпрос. — С всички свои съгледвачи Монтолио би трябвало да знае това. Ако елфът е приятел на пазителя, тогава той не ни е враг.
— Долината е на много мили оттук — възрази един от другите. — Ако искаме да научим повече за надигането на оркския крал и да пристигнем навреме, за да помогнем на стария пазител, трябва да тръгнем веднага.
Скитащите елфи събраха всичко необходимо за път, най-вече своите големи дълги лъкове и допълнителни стрели. Само след няколко минути, те вече бяха тръгнали, бягайки през горите и напряко през планинските пътеки, не по-шумни от нежен вятър.
Дризт се събуди рано следобеда от изумителна гледка. Денят бе притъмнял от сивите облаци, но за него все още изглеждаше ярък, когато изпълзя от дупката си и се протегна. Високо над себе си видя пазителя, пълзящ по върха на огромен тънък бор. Любопитството му се превърна в ужас, когато Монтолио, виейки като вълк, скочи с разперени ръце и крака от дървото.
Той беше надянал въжени ремъци, прикрепени към тънкия ствол на бора. Когато скочи, тежестта му наклони дървото и той леко се приземи, превивайки го почти на две. Веднага след като докосна земята, той се изправи бързо и нави въжетата около корените на дървото.
Докато сцената се развиваше пред очите на Дризт, той осъзна, че още няколко бора бяха наклонени по този начин — всичките сочеха на запад и всички свързани с корените си. Докато внимателно проправяше пътя си към Монтолио, той мина край нещо като гнездо — няколко опънати струни и едно ужасно въже, снабдено с дузина или повече двуостри ножове, завързани за него. Когато капанът щракнеше и дървото отскочеше назад, същото щеше да направи и въжето за зла беда всяко създание, стоящо край него.
— Дризт? — попита Монтолио, дочувайки тихите стъпки. — Внимавай къде стъпваш. Няма да се занимавам да накланям отново тези дървета, макар че трябва да призная, това е доста забавно.
— Изглежда приготовленията вървят добре — каза Дризт, когато стигна до пазителя.
— Очаквам този ден от дълго време — отвърна Монтолио. — Преигравал съм битката хиляди пъти в съзнанието си и знам как ще се развие. — Той се наведе и нарисува удължен овал на земята, груб план на боровата долина. — Нека да ти обясня — започна той и продължи да рисува пейзажа около долината с такива детайли и точност, че Дризт тръсна глава и го погледна отново, за да се увери, че наистина е сляп.