Водачите на основната група сега бяха зад него и достигнаха каменната стена. За щастие, първият орк скочи и се приземи право в един от коварните капани, а другарите му не побързаха да го последват.
Гуенивар скачаше между многобройните скални отломъци, маркиращи северния наклон. Пантерата дочу първите далечни крясъци от битката в долината, но много по-силно долови следващия ги вой от наближаващите вълци. Гуенивар се изкачи по ниската издатина и зачака.
Кароак, огромният сребърен звяр, водеше атаката. Съсредоточен върху отдалечената долина, изненадата на зимния вълк беше пълна, когато Гуенивар се стовари върху него с диво извадени нокти. Кичури от сребърна козина се разлетяха при нападението. Със скимтене Кароак се сниши към страничното възвишение. Гуенивар отново се хвърли върху него, като му нанасяше непрестанно удари с ноктите си. Но Кароак беше стар опитен вълк, ветеран от хиляди битки. Когато чудовището се претърколи по гръб, струя мразовит въздух достигна пантерата. Гуенивар се отдръпна встрани — от студа и от яростната атака на няколко уорги. Смразяващият дъх обаче, докосна пантерата по едната страна, обездвижвайки челюстите й. Тогава дойде атаката на уоргите. Гуенивар скачаше и се мяташе върху глутницата, а уоргите и ядосаният Кароак, щракаха безпомощно с челюсти край опашката й.
Времето не работеше за Дризт и Монтолио. Освен всичко друго, елфът знаеше, че трябва да пази и задния им фланг. С напълно премерени движения той изтръска ботушите си, взе кремъка в едната си ръка, парчето стомана сложи в устата си и скочи към клона, който щеше да го пренесе до арбалета. Стигна до него миг по-късно. Удари силно кремъка и искрите се разлетяха близо до целта си. Дризт удряше отново и отново и накрая една искра достигна напоените с масло парцали, увити около стрелата в оръжието, достатъчна, за да ги запали. Тогава обаче, късметът на елфа му изневери. Той се протягаше и люлееше, но не можеше да стигне до спусъка.
Монтолио, разбира се, не можеше да види нищо, но бе наясно с общата ситуация. Той чу приближаващите ръба на долината уорги и знаеше, че първите от тях са прекосили стената. Изпрати още една стрела към дебелия балдахин от наведени дървета, просто като добавка, и избуха високо три пъти. В отговор, група от бухали връхлетя от боровете и се вряза в орките край каменната стена. Също както и капаните, птиците може да нанесат съвсем малко реални щети, но объркването на орките осигури на защитниците още малко време.
До този момент, бранителите на долината имаха несъмнено предимство само в най-северната горичка, където Бластър и три от най-близките му и най-големи приятели бяха повалили дузина орки, а повече от 20 бяха обърнали в панически бяг.
Един бягащ от друга мечка орк, мина край Бластър и почти се блъсна в него. Той запази достатъчно самообладание, за да насочи копието си напред, но създанието нямаше силата да се справи с дебелата кожа на Бластър с грубото си оръжие. Мечката му отвърна със силен удар, който изпрати главата на орка във въздуха между дърветата.
Друг от великите мечоци вървеше тежко наоколо, а огромните му предни лапи държаха нещо пред него. Единственият знак, че в смазващата му прегръдка имаше орк бяха краката, които висяха и ритаха диво изпод дебелата козина.
Бластър съзря друг враг, по-малък и по-бърз от орк. Мечката изрева и нападна, но миниатюрното създание беше изчезнало дълго преди да го бе доближила.
Тифанис нямаше никакви намерения да участва в битката. Той бе дошъл със северната група най-вече, за да не се набива на очи на Граул и планираше да остане сред дърветата и да изчака приключването на всичко. Дърветата обаче вече не изглеждаха толкова сигурно място, така че куиклингът се размърда, за да отиде в южната горичка. На около половината път до там, плановете му отново бяха провалени. Скоростта му почти го вкара в капана преди железните челюсти да се затръшнат, но коварните зъби засегнаха само единия му крак. Последвалото разтърсване почти извади дъха му и го остави замаян, с лице в тревата.
Дризт знаеше колко издайнически ще е огънят от стрелата, така че не бе изненадан, когато още една скала, хвърлена от великана, се стовари край него. Тя улучи клона, за който се държеше и с поредица от изпуквания той започва да се навежда надолу. Дризт задържа арбалета с крака, докато го откъсна и веднага натисна спусъка, преди оръжието да се е отклонило твърде настрани. После упорито задържа позицията си и проследи полета на стрелата. Горящата стрела достигна тъмнината отвъд източната каменна стена. Тя се плъзна надолу, разпръсквайки искри из високата трева, после тупна от външната срана на пъна с бренди. Първата половина от ездачите на уорги прекосиха трапа, но останалите трима нямаха същия късмет — те пристигнаха точно, когато пламъците близнаха издълбания дънер. Брендито се запали и забуча, когато ездачите скочиха. Уоргите и орките се хвърлиха във високата трева, разнасяйки пламъците. Онези, които вече бяха там, се обърнаха бързо при неочаквания пожар. Един орк — ездач беше хвърлен тежко и се приземи върху собствената си факла, а други двама едва се крепяха върху уоргите си. Но уоргите мразеха огъня повече от всичко друго и вида на трима от техния род, търкалящи се диво наоколо като големи огнени кълба, не допринесе за укрепването на решителността им да се бият.