Обръчът от озъбени уорги се стесняваше. Гуенивар вече можеше да подуши вонящия им дъх. Пантерата не се надяваше да разкъса плътната редица, нито пък можеше да ги прескочи достатъчно бързо, за да избяга. Тя намери друг начин. Задните й лапи стъпкаха все още потрепващото тяло на Кароак и пантерата се изтласка право нагоре, на повече от шест метра във въздуха. Гуенивар хвана най-ниския клон на явора с дългите си нокти, закачи се и се издърпа върху него. После изчезна сред клоните, оставяйки обърканата глутница да вие и ядосано да ръмжи.
Гуенивар бързо се появи отново, но извън техния кръг и отново на земята, и глутницата поднови преследването. Пантерата бе опознала терена достатъчно добре през последните няколко седмици и сега знаеше точно къде да заведе вълците.
Пробягаха гребена на хълма, а тъмната и мрачна празнота остана вляво от тях. Гуенивар забеляза големите речни камъни и няколко пречупени дървета край тях. Пантерата не можеше да види отвъдния край на бездната и трябваше да се довери изцяло на паметта си. Невероятно бърза, Гуенивар неочаквано се завъртя, скочи в нощта, приземи се леко на широката пътека и забърза към долината. Уоргите трябваше да направят дълъг скок — твърде дълъг за повечето от тях — или голяма обиколка, ако искаха да я последват.
Те се промъкваха, душейки и драскайки земята. Един се престраши и се изправи, за да скочи, но в него се заби стрела и провали намеренията му.
Уоргите не бяха глупави създания и вида на стрелата ги обърна в отбрана. Дъждът от стрели, който Келиндил и неговите събратя изпратиха срещу тях, беше повече, отколкото очакваха. Наоколо свистяха дузини стрели, поразявайки уоргите по местата им. Само няколко от тях успяха да избягат и бързо се пръснаха във всички посоки.
Дризт призова друго от уменията си, за да спре факлоносците. Магически огън безвредни танцуващи пламъци, се появиха неочаквано пред тях, пълзейки по дървените инструменти, и облизвайки ръцете им. Те не можеха да ги изгорят — не бяха дори топли — но когато орките видяха пламъците да обхващат крайниците им, изгубиха самообладание.
Един от тях хвърли факлата си надалеч и рязкото движение му струва равновесието. Факлата падна в тревата и уоргът се обърна като му се озъби объркано. Другият орк просто пусна факлата, която падна върху главата на вълка. Искри и пламъци изригнаха от дебелата козина на уорга, изгаряйки очите и ушите му, което накара звяра да полудее. Той се втурна в стремителен бяг, измъквайки се изпод изумения орк. Оркът се заклатушка на краката си, замаян и натъртен, протегнал ръце встрани, сякаш се извиняваше. Но изгореният уорг не желаеше да чуе извиненията му. Той скочи и затвори мощните си челюсти около главата на орка.
Дризт не видя нищо от това. Елфът само можеше да се надява, че номерът му е свършил работа, защото докато правеше заклинанието, той освободи опората на арбалета и остави пречупения клон да го спусне бавно на земята. Два орка, които най-сетне видяха някаква цел, се втурнаха към елфа, след като се приземи, но в момента, в който ръцете му се освободиха от клона, в тях вече блеснаха неговите ятагани. Без да забележат това, орките стигнаха до него, а Дризт изби оръжията им и ги съсече. Елфът се приготви за по-разпръсната отбрана, докато си проправяше път към мястото, което бе избрал. Зловеща усмивка озари лицето му, когато най-накрая усети металната дръжка под краката си. Припомни си великана в Малдобар, който бе изклал беззащитното семейство и се успокои, че сега ще убие друг от неговата зла раса.
— Мангура бокуоклок — извика Дризт, поставяйки единия си крак на основната опорна точка, а другият.
— На края на скритото оръжие.
Монтолио се усмихна, когато чу вика на елфа, придобивайки увереност от близостта на своя могъщ съюзник. Лъкът му пропя още няколко пъти, но пазителят усещаше, че орките приближават към него в кръг, използвайки гъстите дървета за прикритие. Той изчака още малко, за да ги подразни. После, точно преди да затворят обръча около него, Монтолио хвърли лъка, извади меча си и преряза въжето от своята страна, точно под големия му възел. Здравото въже се разви във въздуха, възелът се захвана за най-ниските клони и щитът на Монтолио, подсилен с едно от заклинанията на Дризт за мрак падна, за да се приземи точно на височината на очакващата го ръка на пазителя. Мракът оказваше малко въздействие върху слепия войн, но неколцината орки, които стигнаха до него, се озоваха в опасно положение. Те се блъскаха и лутаха — един от тях съсече съплеменника си, — докато Монтолио се приближи спокойно към тях и се зае за работа. Само за минута четири орки бяха мъртви или умираха, а петият се обърна и избяга. Но пазителят далеч не беше доволен, той и неговото кълбо мрак ги последваха, търсейки гласове или други звуци, които да го доведат до още врагове. Тогава викът, който бе накарал Монтолио да се усмихне, се разнесе отново.