Дризт наблюдаваше старият човек от разстояние, клатейки в почуда глава.
— Всичко свърши — каза елфическият разузнавач на другите, когато стигна до тях сред големите речни камъни на юг от долината на Муши.
— Не съм толкова сигурен — отвърна Келиндил, гледайки любопитно на запад и вслушвайки се в ехото от рева на мечките и писъците на орките. Той подозираше, че зад тази атака имаше нещо извън Граул и тъй като се усещаше по някакъв начин отговорен за мрачния елф, искаше да разбере какво е то.
— Пазителят и елфът спечелиха долината — обясни разузнавачът.
— Съгласен съм — отвърна Келиндил. — С това участието ви свършва. Всички се връщайте в лагера.
— Ще тръгнеш ли с нас? — попита един от елфите, макар че вече се досещаше за отговора.
— Ако съдбата реши — отговори Келиндил. — Засега имам други намерения.
Останалите не му задаваха повече въпроси. Той рядко идваше в тяхното царство и никога не оставаше задълго. Келиндил беше авантюрист, пътят бе неговият дом. Той се изправи изведнъж и забърза да настигне бягащите орки, после затича паралелно с тях, но по на юг.
— Остави ги да ви победят само двамата! — мрънкаше Роди, когато той и Граул спряха за момент, за да си поемат дъх. — Само двамата!
Граул му отговори с удар на тежката си сопа. Роди частично отби удара, но тежестта му го повали по гръб.
— Ще си платиш за това! — изрева планинецът, измъквайки Блийдър от колана си. Дузина от подчинението на Граул се появиха край тях и той незабавно разбра ситуацията.
— Ти ни докара поражение! — сопна му се Граул. После извика на своите орки: — Убийте го!
Кучето на Роди спъна най-близкия от групата, който не позволи на останалите да го достигнат. Роди се обърна и се затича с все сила в нощта, използвайки всички номера, които знаеше, за да се откъсне от преследващата го банда. Усилията му бяха бързо възнаградени — орките наистина не желаеха повече битки тази нощ — и той беше достатъчно мъдър, за да спре да се оглежда през рамо.
Роди чу шумолене пред себе си и се обърна точно навреме, за да види ефеса на меч, насочен право в лицето му. Тежестта на удара, подсилен от инерцията му, простря планинеца в безсъзнание на земята.
— Не съм изненадан — каза Келиндил над превитото тяло.
19
Отделни пътища
Следващите осем дни не допринесоха с нищо за утихването на болката в крака на Тифанис. Куиклингът вървеше бавничко, доколкото му беше възможно, но винаги когато се втурнеше да бяга, неизбежно се накланяше на една страна. По-често обаче, се блъскаше в някой храст или по-лошо — в някой твърд дървесен дънер.
— Ще-спреш-ли-да-се-зъбиш-насреща-ми, ако-обичаш, глупаво-куче! — сопна се Тифанис на жълтия звяр, с който се движеше от битката. И двамата не се чувстваха добре със своя спътник. Тифанис често се жалваше, че грозният мелез няма нищо общо с породата на Кароак. Но Кароак беше мъртъв. Той бе намерил разкъсаното тяло на зимния вълк. Още един спътник си беше отишъл и сега отново беше сам.
— С-изключение-на-теб, тъп пес! — оплака се той.
Кучето оголи зъби и заръмжа. Тифанис изпитваше желание да разкъса гърлото му, искаше да скочи и да разкъса тази краста, да го нареже и да смачка всеки сантиметър от тялото му. Само че видя как слънцето се придвижва бавно по небето и си спомни, че звярът скоро може да му бъде от полза.
— Време-е-да-тръгвам! — провикна се куиклингът. По-бързо, отколкото кучето би могло да реагира, Тифанис се втурна към него, грабна въжето, което бе навил около врата му и го усука тройно около дънера на близкото дърво. Кучето се хвърли след него, но Тифанис лесно излезе извън обсега му, докато каишката се изопна, дръпвайки кучето назад.
— Тук-ще-съм-скоро, глупаво-създание!
Тифанис полетя по планинските пътеки със съзнанието, че тази нощ може би е последният му шанс. Светлините на Малдобар примигваха далеч пред него, но светлината, която го водеше, беше по-различна — от лагерен огън. Само няколко минути по-късно той стигна до малък лагер и се зарадва като видя, че елфът не беше наоколо. Откри Роди МакГристъл да седи в основата на огромно дърво, а ръцете му бяха извити назад и свързани в китките около ствола. Планинецът изглеждаше жалък — толкова жалък, колкото и кучето, но Тифанис нямаше други възможности. Улгулу и Кемпфана бяха мъртви, Кароак беше мъртъв, а Граул след поражението в долината, беше обявил награда за главата му. Така че му оставаше само Роди — не особено добра алтернатива, — но той нямаше желание да оцелява само със собствени сили още веднъж. Шмугна се незабелязано зад гърба на дървото и прошепна в ухото на планинеца: