Седмица по-късно, в едно различно поле, Дризт постави едната си ръка върху задницата на кошута, а другата върху петнистата задница на нейното малко. Двете животни подскочиха при неочакваното докосване, но Монтолио „видя“ усмивката на Дризт от хиляда ярда. Елфът имаше още много да учи, когато лятото стигна до своя край, но пазителят вече не отделяше толкова време да го напътства. Той бе усвоил достатъчно, за да продължи да учи сам — слушайки и наблюдавайки тихите гласове и фините знаци на дърветата и животните. Дризт беше толкова погълнат от безкрайните си открития, че почти не забелязваше постоянната липса на Монтолио. Сега пазителят се чувстваше много по-стар. Гърбът му се изправяше трудно в мразовитите утрини, а ръцете му често се вдървяваха. Той понасяше стоически всичко, без да изпада в самосъжаление и без да се оплаква от това, което знаеше, че ще се случи.
Беше живял дълго и пълноценно, беше постигнал много и бе прекарал годините си по-жив от повечето хора по света.
— Какви са плановете ти? — попита той неочаквано Дризт една вечер, докато вечеряха задушените зеленчуци, приготвени от елфа.
Въпросът засегна Дризт. Той нямаше планове извън настоящето и защо ли трябваше да има с този лесен и приятен живот — по-лесен и приятен отвсякога за вечно застрашавания елф — отстъпник? Дризт наистина не искаше да мисли по този въпрос, така че хвърли една бисквита на Гуенивар, за да смени темата. Пантерата се чувстваше доста удобно на леглото му, до такава степен омотана в одеялата, че Дризт се тревожеше, че единственият начин да я развие е като я прати обратно в Звездната равнина.
Но Монтолио не се отказа.
— Къде и как ще живееш?
— Гониш ли ме? — попита Дризт.
— Разбира се, че не.
— Тогава ще живея с теб — отвърна кротко Дризт.
— Имам предвид след това — каза Монтолио с нарастващо раздразнение.
— След кое? — попита елфът, смятайки, че Муши знае нещо, което той още не е научил.
Смехът на Монтолио потвърди подозренията му.
— Аз съм старец — обясни пазителят. — А ти млад елф. По-стар съм от теб, но дори да бях бебе, годините, които имаш ти, многократно надхвърлят моите. Къде ще отиде Дризт До’Урден, когато Монтолио ДеБруши вече няма да го има?
Дризт се обърна.
— Аз няма… — започна той неуверено. — Ще остана тук.
— Не — отговори спокойно Монтолио. — Предстои ти много повече, преди да направиш това, надявам се. Този живот не е за теб.
— Но на теб ти прилягаше — отвърна му Дризт по-твърдо, отколкото бе възнамерявал.
— За пет години — потвърди пазителят, без да отрича. — Пет години след цял живот на приключения и вълнения.
— Моят живот също не е бил спокоен — напомни му Дризт.
— Но ти си все още дете — каза Монтолио. — Пет години не са като петстотин, а на теб ти остават петстотин. Обещай ми, че ще обмислиш отново пътя си, когато вече няма да ме има. Съществува цял неизследван свят извън тази долина, приятелю, изпълнен с болка, но също и с радост. Той ще те предизвиква да се развиваш, а радостта ще направи пътуването поносимо. Сега ми обещай, че когато Муши умре, Дризт ще продължи пътя си и ще намери своето истинско място.
Дризт искаше да спори, да попита пазителя защо е толкова сигурен, че тази долина не е неговото място. Везните в ума му се наклониха и се изравниха, после отново се наклониха. Той претегли спомените си за Малдобар, за смъртта на фермерите и всички други спомени за изпитанията, с които се бе сблъскал и за злото, което го следваше толкова упорито. Срещу това Дризт постави своето искрено желание да се върне обратно в света. Колко други като Муши можеше да намери? Колко приятели? И колко празна щеше да е долината, когато той и Гуенивар останеха сами?
Монтолио прие мълчанието му, разбирайки объркването на елфа.
— Обещай ми, че когато времето ти настъпи, поне ще помислиш върху това, което ти казах.
Нямаше нужда да вижда утвърдителното му кимване, защото вярваше в Дризт.
Първият сняг падна рано тази година. Беше просто светлина, процеждаща се от разкъсаните облаци, които играеха на криеница с пълната луна. Дризт бе навън с Гуенивар, наслаждаваха се на смяната на сезоните и на повторението на безкрайния им цикъл. Беше в добро настроение, когато се върна в долината, тръскайки снега от дебелите борови клони, докато си проправяше път през дърветата.