Огънят бе намалял, Свирчо стоеше смълчан на нисък клон и дори вятърът сякаш бе притихнал. Дризт погледна Гуенивар за някакво обяснение, но пантерата само седна до огъня, сериозна и мълчалива.
Ужасът е странно чувство, кулминация на толкова неуловими знаци, които носят объркване и страх.
— Муши? — повика тихо Дризт, отправяйки се към дупката на стария пазител. Отметна одеялото и го използва като параван срещу светлината на жаравата, позволявайки на очите си да се нагодят към инфрачервения спектър.
Остана там много дълго време, взирайки се в последните частици топлина, напускащи тялото на приятеля му. Но макар Муши да бе вече студен, доволната му усмивка оставаше все така изпълнена с топлина. Дризт трябваше да се бори със сълзите си през следващите няколко дни, но винаги когато си спомняше тази последна усмивка и покоят, завладял възрастния мъж, той си припомняше, че сълзите му бяха за неговата собствена загуба, а не за Муши.
Погреба пазителя под грамада камъни до долината, после прекара зимата тихо, зает с ежедневните си задължения и открития. Свирчо идваше все по-рядко и един ден прощалният поглед, който бухалът хвърли на елфа, му каза извън всякакво съмнение, че повече няма да се върне в долината.
През пролетта Дризт започна да разбира отношението на Свирчо. Повече от десетилетие той беше търсил дом и бе намерил такъв при Монтолио. Но сега, когато пазителят вече го нямаше, долината не изглеждаше толкова гостоприемна. Това беше мястото на Муши, не неговото.
— Както обещах — промърмори той една сутрин. Монтолио го бе помолил да обмисли пътя си внимателно, когато нямаше да го има и сега Дризт щеше да спази думата си. Чувстваше се удобно в долината и все още бе добре дошъл в нея, но това вече не бе неговият дом. Домът му беше навън, знаеше той, навън из широкия свят, който Монтолио го бе уверил, че е „пълен с болка, но и с радост“. Дризт приготви нещата си — провизии и част от интересните книги на пазителя, препаса ятаганите си и провеси големия лък през рамо. После направи една последна разходка и за последен път хвърли поглед към въжените мостове, към оръжейната, към бурето с бренди, към коренището, където беше спрял нападащия великан, към защитния улей, където Муши беше установил позицията си. Повика Гуенивар и пантерата разбра всичко, веднага щом се появи.
Не погледнаха назад нито веднъж, докато се отдалечаваха по планинската пътека към широкия свят на радости и болки.
Пета част
Убежище
Колко различно изглеждаше пътеката, когато отвеждаше от долината на Муши от пътя, който ме заведе там. Отново бях сам, с изключение на случаите, когато Гуенивар се отзоваваше на призива ми. По този път обаче, аз бях сам-само физически. В съзнанието си носех името, въплъщаващо моите най-ценни принципи. Муши беше нарекъл Миелики богиня. За мен тя бе начин на живот. Тя винаги вървеше с мен по всички пътеки, които поемах. Тя ме водеше към сигурност и се бореше с отчаянието ми, когато бях прогонен, а после и преследван от джуджетата от Адбарската цитадела — крепостта на североизток от долината на Муши. Миелики и моята вяра в собствените ми ценности ми дадоха куража да достигам град след град из северните земи. Приемът навсякъде бе един и същ: изненада и страх, които бързо преминаваха в гняв. Най-благородното отношение, което срещнах, бе просто да ми кажат да се махам. Другаде ме прогонваха с оръжия. В два случая бях принуден да се бия, макар че успях да избягам преди някой да пострада сериозно.
Но дори драскотините и раните бяха ниска цена. Муши ме беше заклел да не живея като него и схващанията на стария пазител както винаги бяха правилни.
По време на пътуванията ми през северните земи аз запазих едно нещо — надеждата — която никога нямаше да имам, ако бях останал като отшелник в долината. С всяко ново селище, което се показваше на хоризонта, чувство на надежда ускоряваше стъпките ми. Твърдо вярвах, че един ден ще намеря приемане и нов дом.
Представях си, че ще се случи неочаквано. Щях да стигна до някоя порта, да изрека официално приветствие, после да разкрия себе си като мрачен елф. Дори фантазията ми обаче, се съобразяваше с реалността, защото портата нямаше веднага да се отвори широко при пристигането ми. По-скоро щяха да ми позволят да вляза с въоръжена охрана и да ме държат на изпитателен период, подобен на този в Блингденстоун, градът на свиърфнеблите. Щяха да ме подозират в продължение на месеци, но накрая щяха ясно да видят и да приемат най-важното. Същината наличността трябва да е по-важна от цвета на кожата и това, с което е известна дадена раса.