После времето се върна. Нечии ръце грубо сграбчиха Вики през тялото и я издърпаха назад. От другата страна на похитителя й Гокна и Джирлиб викаха. Чу се тъпо хрущене. Гокна запищя, а Джирлиб замлъкна.
— Водачо, какво да правим с…
— Няма значение! Хванахме и шестте деца! По-бързо! По-бързо!
Докато я носеха през залата, Вики успя да хвърли поглед назад. Но непознатите бяха оставили мъртвите си другари, а падналият плот не позволяваше да види къде са възрастните Сюабисм.
29.
Хрункнер Юнърбай никога нямаше да забрави този следобед. За първи път през всичките години, откакто познаваше Виктъри Смит, той я видя в състояние, близко до пробив в самообладанието. Малко след обяд безумното обаждане пристигна по микровълновия предавател. Шерканер Ъндърхил пренебрегна всички военни устави, за да съобщи за отвличането. Генерал Смит затвори линията на Шерканер и свика персонала си на извънредно заседание. Изведнъж от директор на проект Хрункнер Юнърбай се оказа нещо като… прост сержант. Хрункнер подготви тривитловия й самолет за полет, като заедно с низшия персонал провери всички системи за сигурност. Той нямаше да допусне генералът да бъде изложена на никакъв риск. Враговете обичат да създават критични ситуации. И точно като си въобразиш, че на света няма нищо по-важно от дадения случай, те нанасят удар върху истинските си цели.
Тривитловият самолет прелетя разстоянието от Териториалното командване до Принстън за по-малко от два часа. Но апаратът не беше летящ команден център. Подобен лукс не се вписваше в сегашния бюджет. За тези два часа генералът разполагаше само с бавен безжичен телеграф. Това означаваше два часа без командните и контролни пултове на Териториалното командване, както и равностойното оборудване в Принстън. Два часа в изслушване на непълни рапорти и опити за координиран отговор. Два часа мъка, гняв и разяждаща несигурност. В средата на следобеда те се приземиха и след още половин час стигнаха Къщата на хълма.
Колата още не беше спряла, когато Шерканер Ъндърхил отвори широко вратите и ги извлече навън. Той сграбчи Юнърбай за ръката и през него заговори на генерала:
— Добре че си довела Хрункнер. Имам нужда и от двама ви.
Вкара ги в преддверието и ги повлече надолу, към своите помещения на приземния етаж.
С течение на годините Юнърбай беше виждал Шерканер в различни деликатни ситуации — докато следваше пътя си в Териториалното командване в разгара на войната с тийфърите, докато ръководеше експедицията през вакуума на най-дълбокия Мрак, докато спореше с традиционалистите. Шерк невинаги печелеше, но винаги беше пълен с изненади или фантазии. За него всичко беше или велик експеримент, или изумително приключение. Дори при провал той планираше как грешката да доведе до още по-интересни експерименти. Но днес… днес Шерканер е познал отчаянието. Той протегна ръка към Смит, като треперенето на главата и ръцете му бяха по-забележими от всякога.
— Трябва да има начин да ги намерим. Трябва да има! Имам компютри. Разполагаме и с микровълнова връзка с Териториалното командване…
Всички тези ресурси му оказваха незаменима помощ в миналото.
— … Мога да ги върна обратно живи и здрави. Знам, че мога…
Известно време Смит стоя напълно неподвижно. После се приближи към него, преметна ръка през раменете му и погали козината му. Гласът й беше нежен и строг. Звучеше като че ли войник утешава друг за загиналите им другари.
— Не, скъпи. Но можеш да направиш много други неща…
Отвън следобедното небе се заоблачаваше. Вятърът тихо свиреше през полуотворените прозорци, а папратите стържеха по кварцовите стъкла. През пролуките в облаците и шубраците се процеждаше тъмнозелен здрач.
Генералът приближи глава към Шерканер и двамата се втренчиха един в друг. Юнърбай почти почувства страха и срама, които прескачаха помежду им като искри. Изведнъж Шерканер се наведе към нея и ръцете му я обгърнаха. Тихото цвъртене на риданията му и свистенето на вятъра бяха единствените звуци, които отекваха в стаята. След малко Смит вдигна една от задните си ръце и безмълвно направи знак на Хрункнер да ги остави сами.
Юнърбай й кимна в отговор. Дебелият килим беше осеян с играчките на Шерканер и на децата, но той стъпваше внимателно и успя да се измъкне незабелязано.
Сумракът бързо се сгъсти — по-скоро вследствие на събиращите се буреносни облаци, отколкото заради залеза на слънцето. Юнърбай не можеше да наблюдава цялостната промяна на времето, защото в командния център на къщата имаше само тесни, издадени прозорци. Около половин час по-късно Смит се появи. Тя благодари на подчинените си за съчувствието и се настани на високия стол до Хрункнер.