Канарите се намираха на трийсетина мили от хълма, отвъд Кралския палат, зад далечния край на Принстън. Не беше възможно да стигнат дотам пеша. Но днес много хора искаха да пътуват до близките планини. Във всяка страна първият сняг се превръща в голям празник, независимо че идва по различни и непредвидими времена. Вики разбираше, че ако падането на снега бе предсказано, баща й щеше да стане рано, а майка й — да пристигне от Териториалното командване. Разходката се превръщаше в семейно забавление, лишено от всякакво приключение.
В подножието на хълма започна тяхното приключение. Брент беше шестнайсетгодишен и доста едър за възрастта си. Можеше да мине за роден във фазата. Достатъчно често беше излизал сам преди. Той заяви, че знае къде спират експресните автобуси. Но днес ги нямаше, както и почти никакво движение. Нима всички вече са заминали към планините?
Брент вървеше от една автобусна спирка към друга и постепенно раздразнението му растеше. Вики мълчаливо го следваше и за първи път не изказа никакви предложения. Доста често караха Брент да млъкне и той рядко защитаваше позицията си. Когато най-после проговори и си призна, че се е объркал, дори Вики изпита болка. След третото погрешно тръгване Брент се отпусна на земята. За миг Вики сметна, че той сигурно ще чака някой автобус просто да мине покрай тях, а тази възможност изобщо не й се понрави. Бяха навън повече от час и до този момент не бяха видели дори градски рейс. Може би самата тя трябваше да се заеме с този проблем… След минута обаче Брент се изправи и тръгна да пресича улицата.
— Обзалагам се, че големите клечки от Службата за ескавационни работи няма да пропуснат спирката. Тя е само на една миля южно. Там винаги има автобуси.
Ха! Вики се канеше да предложи точно тази възможност. Благословено да бъде търпението!
Улицата още тънеше в призрачни сенки. Беше най-тъмната част от зимния сезон в Принстън. Тук-там сланата в по-сумрачните кътчета беше толкова плътна, че приличаше на истински сняг. Но участъка, през който минаваха сега, не беше обработван. Виждаха се само буйни плевели и усукани пълзящи растения. Във влажните, горещи дни между бурите мястото щеше да гъмжи от мушички и пиявици.
От другата страна на улицата се издигаха многоетажни складове. Около тях не беше толкова пусто и тихо. Земята трептеше от бумтящия шум на подземни багери. Товарни камиони се движеха във всички посоки. През равни ивици земя бариери препречваха пътя за всеки освен за работниците на строежа. Вики задърпа ръцете на Брент и го принуди да се мушне под бариерите.
— Ей, татко е причината за всичко това. Трябва да го видим!
Брент никога нямаше да се съгласи с такова предложение, но малката му сестричка вече бе нарушила знаците „Не преминавай!“. Беше принуден да я настигне, за да може да я предпазва.
Двамата се промъкнаха крадешком покрай високи подсилващи стоманени колони и купчини зидария. В мястото се долавяше нещо всемогъщо, извънземно. В Къщата на хълма всичко беше толкова безопасно, толкова подредено. А тук… е, Вики виждаше безкрайните рискове да си откъснеш крак или да си отрежеш око при невнимание. Много важно! Ако се промуша под една от тези изправени плочи, тя ще ме смаже като лист! Всички опасности се очертаваха кристално ясно в съзнанието й. Беше толкова вълнуващо. Двамата предпазливо се прокрадваха към дълбокия изкоп, като се криеха от очите на работниците и избягваха различните интересни възможности за фатални инциденти.
Две опънати въжета оформяха оградата. Ако ти се живее, не падай долу! Вики и брат й се снишиха до земята и подадоха глави над бездната. Известно време не различаваха нищо в мрака под себе си. Нагорещеният въздух се издигаше нагоре, носейки миризма на изгоряло масло и разтопен метал. Беше едновременно като милувка и плесница. И звуците: викове на работници, стъргане на метал в метал, боботене на машини и странно съскане. Вики наведе глава, за да могат всичките й очи да привикнат към тъмнината. Имаше светлина, но не като дневната или нощната. В лабораториите на баща си тя беше виждала малки електродъгови лампички. Но тези тук бяха огромни: сходящи снопове светлинни лъчи, сияещи във всички нюанси на ултрачервения спектър — цветове, които могат да се видят единствено в слънчевия диск. Светлината обливаше работниците със защитни качулки. Разноцветни отблясъци играеха нагоре-надолу по стените на шахтата… Имаше и друго, не толкова зрелищно осветление — неподвижни електрически лампи, които тук-там хвърляха ярки петна светлина. Само дванайсет години преди Периода на мрак те строяха цял град под повърхността на планетата.