— Приближават… — прошепна Брент.
— Ттте идват за нас!
— Да — и Брент отново потъна в обичайното си безчувствено мълчание. — Но чувам, че и други се качват нагоре — или са по-тихи, или са по-далеч.
Нямаше значение. Вики хукна към вратата и запълзя след Гокна. Планът им беше достоен за съжаление, но най-доброто и същевременно най-лошото в него беше, че те всъщност нямаха никакъв друг избор. Преди Джирлиб щеше да спори, че е по-големият, че той трябва да се спусне надолу. Да, но така им предоставяха една-единствена мишена. Освен това се налагаше някой да държи бебетата извън обсега на стрелбата. По тази причина сега Вики и Гокна се бяха прилепили към стената, на около два метра над вратата от двете й страни, като се подпираха на изключителното въжено творение на Брент.
Брент се изправи и бързо се изправи отдясно на вратата. Джирлиб застана възможно най-далеч и встрани. Държеше дечицата здраво в ръце и повече не се опитваше да ги успокоява. Но сега те ненадейно се смълчаха. Може би разбираха. Може би инстинктивно усещаха.
Вики вече долавяше тичащите стъпки през стената. Бяха двама. Единият каза нещо на другия. Тя не успя да различи думите, но позна гласа на водачката на похитителите. В ключалката изтрака ключ. Джирлиб внимателно пусна бебетата на пода зад себе си. Те останаха спокойни, абсолютно неподвижни и той се извърна отново към вратата, готов за скок. Вики и Гокна се смъкнаха надолу по стената. Бяха усукали всички нишки, които се осмелиха да издърпат от въжето. Спогледаха се за последен път. Те въвлякоха братята си в тази каша. Те рискуваха живота на един невинен зрител, опитвайки да се измъкнат. Времето за разплата беше настъпило.
Вратата рязко се отвори. Метал се блъсна в метал. Брент се приготви за скок.
— Моля ви, не ме наранявайте — каза той със същата безчувствена монотонна интонация както винаги.
Брент не можеше да се преструва, за да спаси душата си, но все пак гласът му прозвуча като на човек, изпаднал в пълно безумие. Странно, нали?
— Никой няма да те нарани. Искаме да ви настаним на по-хубаво място и да ви дадем храна. Хайде, излизайте! — водачката звучеше убедително както преди. — Хайде, навън! — този път тонът беше по-остър.
Дали си въобразява, че ще ни натовари като чували, без дори да си изцапа дрехата? Секунда-две нищо не се случи… Вики чу тиха въздишка на раздразнение. Емоциите напираха.
Гокна и Вики с всички сили се метнаха отгоре. Бяха само метър и половина над вратата. Без въжето щяха да си разбият черепите на пода. Но еластичното въже ги издигна обратно и те увиснаха с главата надолу пред отворената врата.
Профуча куршум — встрани, към гласа на Брент.
За миг Вики зърна глави и ръце, и някакви видове оръжия. Тя се стовари връз гърба на водачката им, ритна ниско и успя да избие пистолета й, който издрънча на пода. Но другият похитител беше зад нея. Гокна го улучи в твърдата част на раменете и задраска по черупката му, за да се задържи. Но с едно движение той я отметна. Един-единствен изстрел и куршумът прониза средната част на тялото на Гокна. Парчета от черупката й и кръв плиснаха по стената зад нея.
И в следващия миг Брент се хвърли отгоре му.
Водачката под Вики рязко се изправи нагоре и смаза Вики в горния ръб на вратата. След това пред очите й притъмня. Само слухът й долови далечни изстрели и други гласове.
32.
Вики не беше ранена сериозно, а лекарите бързо овладяха малкия вътрешен кръвоизлив. Джирлиб имаше доста вдлъбнатини от удари и няколко изкълчени ръце. Бедният Брент беше в най-лошо състояние.
Когато странният майор Транс привърши разпита, Вики и Джирлиб посетиха Брент в лазарета на къщата. Баща им вече беше там, приведен над леглото му. Децата бяха свободни вече почти три часа, но той още изглеждаше замаян.
Брент лежеше плътно увит, а в обсега на ръцете, с които се хранеше, беше поставен сифон с вода. При влизането им той изви глава и немощно се усмихна.
— Добре съм…
Имаше само два сцепени крака и няколко дупки от куршум. Джирлиб го потупа по рамото.
— Къде е мама? — попита Вики.
Баща й несигурно поклати глава.
— Някъде в сградата. Обеща да ви види тази вечер. Толкова много неща се случиха. Разбирате, че не можем да приемем похищението просто като постъпка на луди, нали?
Вики кимна. Къщата буквално гъмжеше от телохранители — дори повече отпреди — и отвън бяха разположени униформени гвардейци. Хората на майор Тракт имаха толкова въпроси за похитителите, за поведението им, за взаимоотношенията им, за речника им… Дори се опитаха да хипнотизират Вики, за да измъкнат спомените и от най-далечните кътчета на съзнанието й. Можеха да си спестят усилията. От години Вики и Гокна се мъчеха да се хипнотизират взаимно без никакъв успех.